Пиер Певел - Кралят

Лукас.

Очевидно Дирова смяташе, че е по-добре да премести Лукас от килията му, докато разбере по-точно положението. Но къде го водеше, къде смяташе да го скрие?

Лорн изруга.

Невъзможно беше да се провре през бойницата, под която на всичкото отгоре нямаше нищо, а дворът беше на около дванайсет метра по-долу.

Лорн се спусна към вратата и изруга силно.

Заключена.

Дирова го беше затворил като предпазна мярка против мръсния номер, който можеше да му изиграе.

Лорн се опита да разбие вратата. Напразно. Само си натърти рамото, чувствайки как го обзема хладна ярост. После изрита бравата веднъж, втори път и при третия удар вратата се отвори с трясък.

Коридорът беше пуст.

С меч в ръка Лорн изтича до стълбите, но там чу, че се качват войници. Сблъсъкът с тях щеше да го забави, което щеше още повече да намали и без това слабите му шансове да настигне Дирова и Саарг, преди те да отведат Лукас на сигурно място. Видя малка врата, затворена с обикновено резе, през която нахлуваше леден въздух. Лорн я отвори и — блъснат от силния вятър, примесен със сняг, — излезе на една обходна пътека. После затвори вратата зад себе си и изчезна в нощта сред снежната буря.

— По-бързо! — гневно извика Дирова. — По-бързо!

С покрития фенер в ръка той куцаше силно, но вървеше бързо и зад него Саарг и затворникът едва го застигаха. С платнен чувал на главата и вързани на гърба ръце рицарят Лукас дьо Гатлис се съпротивляваше, дърпаше се и принуждаваше драка да го бута. Саарг обаче не можеше да си позволи да удря силно. Като син на граф Д’Аргор и капитан на гвардейците на Исандра Аркантска, Лукас беше един от най-важните затворници, държани в крепостта Гриф.

Дирова нетърпеливо отвори вратата на покрит пасаж, прекосяващ една постройка.

— Хайде! По-живо!

Гласът му отекна под тъмния свод.

Дирова знаеше, че Примирието на сълзите беше благоприятно за всевъзможни интриги. Времената бяха смутни и човек можеше много лесно да сгреши към кого да насочи своята лоялност, да избере погрешната партия и да допусне фатална грешка в кариерата си или дори нещо още по-лошо. Директорът не знаеше дали нещо се крои в Ориал, но обстоятелствата около освобождаването на Лукас дьо Гатлис — посред нощ и без предупреждение — бяха събудили недоверието му.

Саарг натика затворника в пасажа. Дирова затвори вратата зад тях и побърза отново да мине отпред.

— Къде ме водите? — възнегодува Лукас. — Какво става? Отговорете!

— Мълчете! — заповяда Дирова. — По-тихо!

— По-тихо ли? — Лукас повиши глас, в който нямаше никакъв страх. — И защо по-тихо! Кажете ми какво става!

Бяха стигнали до края на пасажа. Дирова отвори вратата, която водеше към следващия двор, но Лукас отказа да върви по-нататък, здраво стъпил на краката си.

Дирова изруга.

Бързаше да прибере своя затворник на сигурно място, докато изчака вестите от Кралския дворец. Разбира се, заповедта за освобождаване, подписана от принца-регент, изглеждаше напълно редовна. Но защо с тази среднощна мисия е бил натоварен човек като Лорн Аскариан? Това намирисваше на поверителна мисия, а поверителните мисии никога не са безобидни. По-добре беше да е предпазлив. По-добре беше да провери — дори ако трябваше да забави освобождаването на Лукас дьо Гатлис с час или два. При всички случаи беше по-добре, отколкото да го пусне необмислено. Ако нещата се обърнеха на зле, ако се окажеше, че да върне свободата на Лукас дьо Гатлис, като го повери на Лорн, е грешка, Дирова можеше да бъде обвинен в съучастничество, дори в предателство. А обвинението в престараване нямаше да е толкова строго. Освен това неговата лоялност беше насочена повече към кралицата, отколкото към принц Ирдел — поне до коронясването му.

— Настоявам да ми кажете къде ме водите посред нощ! И защо!

Дирова въздъхна и направи знак с глава на Саарг, който сграбчи Лукас за яката и го изведе насила. Лукас се подхлъзна и тежко падна по очи в снега, без да може да смекчи падането си заради завързаните си ръце.

Дирова забързано го прекрачи.

— Вдигни го — нареди той на Саарг. — И без това изгубихме много време.

Дирова тръгна през двора, като вдигна високо фенера сред снежната вихрушка.

— Хайде! Почти стигнахме!

Тревожеше се за Лорн и за реакцията му, когато разбере какво се готви против него. Колко ли време щеше да мине, преди да си даде сметка, че е затворен в стражевата стая? Дали вече го бе открил? Лорн не беше от мъжете, които ще стоят в клетка. Дирова се надяваше, че ще може да скрие Лукас и да вземе някои предпазни мерки, преди Лорн предприеме нещо. Да остави рицаря Дьо Гатлис в килията му беше много рисковано, защото Лорн може би знаеше къде да го намери. А едно беше да задържи Лорн и да го накара да изгуби време, съвсем друго — да му попречи с оръжие да изпълни мисията си…