Пиер Певел - Кралят

Сякаш за да се убеди напълно в съдържанието ѝ, Дирова отново прочете заповедта за освобождаване.

— Сега? — учуди се директорът. — Посред нощ?

— Сега.

— Това е необичайно.

— Спешно е. Имам заповед да отведа Лукас дьо Гатлис в Ориал и да го предам на принца-регент — излъга Лорн.

— Защо?

— Не знам повече от вас. Това е повече от необходимото.

Дирова впери поглед в очите на Лорн. Нищо не прочете в тях, но не скри недоверието си.

— Добре — каза той въпреки това, изправи се и взе тежка връзка ключове. — Последвайте ме, рицарю.

Двамата излязоха. В коридора Саарг тръгна заедно с тях.

По една покрита галерия, чиито дървени капаци потропваха от вятъра, тримата стигнаха — без да излизат на открито — високата, просторна главна кула, в която се помещаваха килиите. Това беше най-старата, най-зловещата и най-студената сграда в цитаделата. А и камъните ѝ бяха по-тъмни, от тях се носеха странни стенания, които отекваха още по-силно в нощната тишина поради внезапно задухалия леден вятър, примесен със сняг.

Управителят Дирова водеше с уверена стъпка. Саарг вървеше най-отзад. Лорн усещаше погледа на високия драк, впит в тила си, и имаше усещането не толкова, че го водят, колкото, че го ескортират като затворник. Беше сигурен, че Дирова се усъмнява в нещо, затова беше нащрек. Беше дошъл без предупреждение, като натрапник, и се страхуваше от капан, но не можеше да постъпи другояче, освен да продължава да играе играта и да се прави, че всичко е наред с надеждата, че всичко ще се нареди по най-добрия начин. В крайна сметка, за да се провали освобождаването на Лукас, беше достатъчно Дирова да задържи Лорн насила или с хитрост малко повече от час — колкото някой змейник да отиде до Кралския дворец, да провери какво става и да се върне.

Дирова въведе Лорн в едно стражево помещение в главната кула. По това време на нощта там нямаше никого, в камината припламваха червеникавите огънчета на жарта, над нея беше окачена цяла колекция от старинни оръжия. Плътни кожени завеси затуляха бойниците. На една голяма маса, покрай която бяха сложени две пейки, горяха няколко свещи сред купчини стар восък.

— Трябва да ви помоля да почакате тук, рицарю — каза Дирова. — Не може да продължите по-нататък. От съображения сигурност.

— Моята сигурност ли? — попита Лорн.

Дирова се усмихна лицемерно.

— Разбира се, вие сте от тези, които могат да се защитят в случай на… инцидент. Но такъв е правилникът и той не допуска никакво изключение.

— И кой го е въвел този правилник? — Лорн се забавляваше.

— Лично аз — отвърна Дирова надменно.

Двамата мъже си погледнаха враждебно.

— Добре тогава — рече Лорн. — Ще почакам.

Доволен, управителят излезе и затвори вратата.

„Тъпанар“ — помисли си Лорн.

Той потрепери от студ, разтри си раменете, после се огледа наоколо и видя един сандък до камината. Вътре намери пън и подпалки, които хвърли върху жарта и я разрови, за да може огънят да се разпали. Понеже още чувстваше в костите си хапещия студ, който го бе пронизвал, докато летеше от Ориал, Лорн с удоволствие се загледа в първите пламъци, които се издигнаха. Възседна на обратно един стол, протегна ръце към огъня и остави щипещата топлина да го завладее.

Крясъкът на змей сепна Лорн от лека, приятна дрямка.

Той се изправи, повдигна кожената завеса на единия отвор и макар че снегът и вятърът брулеха лицето му, подаде глава навън и се взря в нощното небе.

Един змей с ездач току-що бе излетял и летеше на юг.

Към Ориал.

Лорн разбра, че това, от което се страхуваше, беше на път да стане: несъмнено за потвърждение Дирова беше изпратил вестоносец в Кралския дворец. Дали искаше да се увери, че заповедта за освобождаване наистина беше издадена от принц Ирдел? Или искаше да предупреди кралицата, принц Жал или Естеверис?

Без значение.

Важното беше, че след по-малко от половин час в Ориал щяха да знаят, че капитанът на Ониксовата гвардия се е представил в крепостта Гриф със заповед — истинска или фалшива, — подписана от принца-регент, за освобождаването на Лукас дьо Гатлис. Много скоро кралицата и нейният министър щяха да научат и щяха да направят всичко възможно, за да му попречат.

Лорн трябваше да действа.

Но как да намери Лукас и как да го измъкне от цитаделата по най-бързия начин? Трябваше да организира бягството му, въпреки надлежно изготвената заповед за освобождаване.

Лорн тъкмо се отдръпваше от бойницата, когато нещо долу привлече вниманието му. Той присви очи и като ги пазеше с ръка, различи три силуета, които прекосяваха двора три етажа по-долу. Единият, който накуцваше отпред, осветявайки пътя с покрит фенер, можеше да е само Дирова. Отзад вървеше Саарг, който лесно можеше да се познае по високия ръст, а до него един мъж вървеше трудно: ръцете му бяха завързани на гърба, а на главата му беше нахлузен чувал или качулка.