Пиер Певел - Кралят

Накрая, когато стана съвсем тъмно, Лорн запали една свещ и я размаха три пъти пред прозореца си.

Вечерта се спускаше над Ориал, когато Лорн излезе от Черната кула, ескортиран от двайсетина конници. На главата му се спускаше широка качулка, прочутият му сканд висеше на хълбока му, а наметката му, прихваната с широк кожен ремък през гърдите, показваше нараменника му с герба на Ониксовата гвардия: вълча глава и кръстосани мечове.

Групата премина в бърз тръс по улиците, опустели от студа и тъмнината, никой не забави придвижването ѝ, всеки, застанал на пътя ѝ, беше принуден бързо да се отдръпне, чаткането на копитата хвърляше пръски кал и сняг по фасадите на къщите. Изглеждаше сякаш се движи към Кралския град, където прозорците, кулите и обходните пътища бяха осветени. Но насред път внезапно излезе от улицата на Принцовете и пое към Сводовете, чиито редуващи се дълги, дълбоки дъги водеха — след огромните стълбове в квартала на Терасите — към портата на Поклонниците.

Един подир друг Сводовете отекнаха от шума на копитата, които чаткаха по паветата в полумрака. Конниците минаха под първия, под втория, под третия. В един ъгъл под четвъртия чакаше мъж, който приличаше на Лорн и беше облечен като него: това беше Логан, който сега не носеше двете си остриета, кръстосани на гърба, а сканд на хълбока. Без да забавя ход, Лорн скочи от седлото наляво, а в същото време Логан се хвана за седлото и възседна коня отдясно.

Логан и конниците оставиха Лорн зад себе си, излязоха от четвъртия свод и изчезнаха под следващия. Лорн се обърна, загърна се с плаща и скри сканда и нараменника си. Спусна качулката си и с наведена глава бързо продължи. Един час по-късно, благодарение на помощта на граф Д’Аргор, яхна един змей от Голямата Кралска змейна и полетя в нощта.

Господарката на Леара, херцогиня на Галиор и Лоринис нареди да сложат креслото ѝ до прозореца в нейната стая. Седна и се отдаде на удоволствието от гледка, на която от години не бе могла да се наслади: залез над Ориал. Дребна и суха, със строго, набръчкано лице, с чисто бели коси, тя беше от онези сурови жени, на чието лице винаги е изписано недоверие и презрение, и за които всички мислят, че са неспособни да се усмихнат. Устата ѝ беше стисната, беше ѝ студено въпреки дебелото ѝ палто и кожената яка, но тя не трепереше. И макар да беше уморена от ужасното пътуване, от което току-що бе пристигнала, това по нищо не ѝ личеше.

Безразлична, недостъпна, госпожа Леара седеше скована и неподвижна, с изправена глава. Не проронваше дума и никой не смееше да я заговори. Около нея, в студените, прашни покои, стояли дълго необитавани, слугите сновяха насам-натам, палеха огън в камините, метяха, постилаха килими, закачаха гоблени по стените, подреждаха мебели, сглобяваха леглото. Придворните дами бяха заети да подредят гардероба и личните вещи на херцогинята: бижута, портрети, скъпоценности. А на всички врати стояха стражи с ръкавици и ботуши, с ризници, с ръка върху дръжката на меча.

Стражи, придворни дами и слуги се поклониха един след друг пред принц Ирдел, когато той припряно прекоси покоите. В бързината си той не обърна никакво внимание на вълнението, което предизвикваше, и забави крачка чак, когато влезе в стаята.

Настъпи тишина.

Ирдел почтително поздрави херцогинята и остана наведен пред нея.

— Лельо.

Госпожа Леара бавно извърна очи от прозореца и погледна принца-регент. Тя беше по-голямата сестра на първата съпруга на Ерклант II, умряла при раждането на Ирдел. Известно време след това тя бе останала в Двора и — както се говореше — бе помагала на Върховния крал да понася по-леко вдовството си. Освен това го бе съветвала, като бе проявила много далновидност, политически ум и безмилостна решимост. Но бракът на Върховния крал с инфантата на Алгера бе поставил началото на залеза на Леара дьо Галиор и бе предизвикал погубването ѝ. Много бързо младата амбициозна кралица Селиан започна да ревнува. Без да подбира средствата, тя успя да накара Върховния крал да изгуби доверие в нея, отстрани я от кръга на съветниците и дори направи така, че срещу нея да се породят съмнения. В крайна сметка Върховният крал отстрани Леара от Двора, като я омъжи за един могъщ, но много далечен владетел в Орвал — херцог Дьо Лорини. Последва заточение, което не свърши със смъртта на херцога, защото тогава Върховният крал, вече болен, се бе оттеглил в Цитаделата, и управляваше кралица Селиан. Умела и разумна, хранеща към съперницата си омраза, от която черпеше сили, херцогинята остави да измине една година, без да направи грешката да поиска от Ирдел да се намеси в нейна полза. Но никога не престана да го подкрепя и тайно да го съветва, като му внушаваше да бъде търпелив: един ден и техният час щеше да настъпи.