Пиер Певел - Кралят

Трима стражи и един сержант го чакаха.

— Кой е там? — извика силно сержантът, за да може да се чуе сред пристъпите на вятъра.

Лорн свали ръкавиците и шала си и отметна качулката си назад.

— Аз съм рицарят Лорн — отговори той, като също викаше. — Капитан на Ониксовата гвардия. Заведете ме при тукашния командващ.

— По какъв въпрос?

— Веднага, сержант.

Мъжът се поколеба, но после се обърна, като прикани Лорн да го последва, а стражите вървяха след тях. Влязоха в кулата, по една вита стълба слязоха седем етажа надолу, прекосиха тесен двор, после влязоха в друга кула. Изминаха един коридор, после сержантът отвори една врата и се дръпна.

— Изчакайте тук. По това време командващият е в покоите си. Ще го известя.

Лорн влезе в малка стая с голи стени. Сержантът го остави сам, излезе и затвори вратата зад себе си. В помещението имаше само маса и две пейки и миришеше на застояло. Беше студено, но не толкова, колкото навън, а още по-малко, отколкото на няколкостотин метра височина, яхнал змей, порещ нощта и вятъра. Лорн свали тежкото палто, което сковаваше движенията му: нещо му подсказваше, че съвсем скоро щеше да има нужда от пълната свобода на движенията си. Гърлото му беше пресъхнало, той видя едва калаена кана на масата и я разклати. Празна.

Лорн тъкмо връщаше каната на мястото ѝ, когато вратата се отвори.

Появи се огромен черен драк, който трябваше да се наведе и да пъхне първо едното си рамо, за да може да влезе. Беше с една глава по-висок от Лорн. Широкоплещест и масивен, той носеше кървавочервена кожена ризница, украсена с нитове, а на гърба му имаше едноръчен меч с абаносова дръжка. В погледа му нямаше и сянка от приятелски чувства, когато, посочвайки отворената врата, каза дрезгаво:

— Барон Дирова ще ви приеме. Последвайте ме.

Лорн грабна палтото си и мина пред драка, после изчака в коридора, за да тръгнат заедно. Дискретно вдигна кожената халка, с която си служат всички змейници, за да са сигурни, че мечът им няма да изпадне от ножницата.

Барон Дирова — директор на затвора Гриф, беше мъж с ъгловати черти и дебели черни вежди, изпод които се виждаха очите му, дълбоко потънали в орбитите си. Беше към петдесетгодишен. Изправи се, накуцвайки, за да посрещне Лорн в една топла, луксозна стая, която странно контрастираше с ледената строгост на цитаделата. В огнището пращяха дебели цепеници, а големи свещници, изправени покрай стените, разливаха светлина, която се отразяваше в позлатата на мебелите, картините и дървените ламперии. Подът беше излъскан, скъп, намазан с парафин. Всичко беше чисто, съвършено подредено в строга симетрия, стигаща до маниакална точност. На видно място, върху един аналой, лежеше плетен кожен камшик.

Дирова се ръкува с Лорн и му посочи един стол. Между двамата мъже веднага, инстинктивно се възцари неприязън.

— Добър вечер, рицарю. Седнете, моля. Да ви предложа нещо за пиене? За ядене?

Лорн остана прав, докато Дирова се върна и седна отново зад писалището си, на което върху безупречно чиста кожена подложка бяха изрядно подредени бележник, мастилница, сребърен барутник и няколко пера, еднакви по размер и цвят.

— Вино — каза Лорн. — С удоволствие.

Дракът в червена ризница стоеше зад Лорн, неподвижен и мълчалив. Дирова му посочи с пръст една малка инкрустирана масичка, на която бяха наредени гарафа с вино и чаши. Без да каже дума, дракът поднесе чаша вино на Лорн и се върна на мястото си.

Лорн отпи глътка — беше превъзходно бяло илерийско вино.

— Харесва ли ви? — попита Дирова.

— Да — отвърна Лорн. — Но не съм дошъл да си говорим за вино.

Директорът се намръщи и каза:

— За да е изпратен капитанът на Черната гвардия, значи работата е сериозна…

— Така е. А също така и поверителна.

Дирова разбра недоизказаното.

— Можете да говорите пред Саарг.

Лорн не каза нищо.

Чакаше.

Накрая Дирова отпрати драка с рязко движение на ръката, прикриващо зле недоволството му. Веднага щом вратата бе затворена, Лорн каза:

— Впечатляващ е този ваш помощник.

— Да — отвърна Дирова с лека, доволна усмивка. — Саарг винаги прави такова едно впечатление…

Лорн извади кожен плик от китела си и го подаде на директора на Гриф. В плика се съдържаше документ, който Дирова разпечата и прочете набързо: това беше заповедта, с която принц Ирдел връщаше свободата на Лукас дьо Гатлис. Дирова вдигна очи от документа и предпазливо се вгледа в Лорн.

— Предайте ми рицаря Дьо Гатлис — каза Лорн. — От този момент, по заповед на принца-регент, той вече не е ваш затворник.