Пиер Певел - Кралят

— Добър вечер, Нае.

Нае не помръдна, стоеше със сведен поглед и ръце, събрани пред гърдите си. Лорн замълча и направи като нея.

— Не те питам как си разбрал къде съм — рече тя след известно време.

— Ти всеки ден идваш тук и оставаш дълго.

— Добре си осведомен. Следиш ли ме?

— Загрижен съм за теб.

— Няма нужда.

— Това щеше…

— Не! Изобщо не ми казвай, че точно това баща ми е щял да поиска…

Лорн не настоя повече и настъпи дълго мълчание.

Облечена в панталон до коленете и кител, Нае носеше палто, което ѝ беше доста голямо, но беше на баща ѝ.

— Той умря по твоя вина — каза Нае безизразно.

— Той умря, за да ми спаси живота.

— Заради един меч.

— Заради Мечът на кралете.

— И заради тебе.

Лорн не възрази, но Нае беше права: именно заради него той беше тръгнал да търси Меча на кралете. Заради него или заради неговата Ониксова гвардия, което беше едно и също. Тогава той бе изгубил всичко: славата, честта, властта. Дори Черните гвардейци му бяха отнети. Бяха му останали само неколцина верни мъже… и яростта да възтържествува отново. Хрумна му, че трябва да успее там, където всички се бяха провалили, и да върне легендарния Меч на кралете във Върховното кралство. Беше успял, но с цената на няколко погубени живота. Единият беше на Рейк Вард.

Застанал пред гроба му, Лорн стисна юмруци.

След като изрече последната обредна формула, с която поверяваше душата на Вард на неговите скандски предци, Нае вдигна глава, сложи си качулката и се обърна към Лорн. Погледът ѝ беше помръкнал, чертите на лицето ѝ бяха изопнати от умората и тъгата. Кичур черна коса галеше грозния белег на лявата ѝ буза.

— Какво искаш? — попита тя.

— Да говоря с тебе.

— За какво?

— Получи ли Дарбата?

Въпросът изненада Нае и тя се смути.

— Не — отвърна тя, след като почти на мига се съвзе.

Понечи да се обърне, но Лорн хвана китката ѝ с едната си ръка, а с другата вдигна ръкава на китела ѝ. Нае ядосано се дръпна.

— Остави ме!

Беше ядосана, но Лорн бе имал достатъчно време да види зараждащите се татуировки, които не оставяха никакво съмнение. След като някой скандски майстор-ковач умреше, Дарбата, която му позволяваше да обработва аркана, можеше да се изгуби или — ако пожелаеше — да премине в някой от неговата кръв. Обикновено предаването ставаше от баща към син или от вуйчо към племенник. Но нищо не пречеше наследникът да бъде жена. В Скандия имаше дори женска династия ковачи.

— Какво те прихваща? — ядоса се Нае.

— Баща ти те научи на всичко, което той самият знаеше. Ти порасна в неговата ковачница. Сложи в ръцете ти чук и клещи в мига, когато можеше да ги хванеш — и дори малко преди това. Предаде ти художествата на коването. И накрая ти предаде своята Дарба.

— Е и?

— Имам нужда от военен ковач. И искам това да бъдеш ти.

— Какво?

— Присъедини се към Ониксовата гвардия и стани неин главен ковач. Продължи делото на баща ти.

— Аз…

— Какво? Да не би да имаш нещо по-добро предвид?

— Не, но…

— Ти имаш ранга на майстор-ковач, нали?

— Да, но… Тук? Във Върховното кралство? Жена? — Нае погледна Лорн, в очите ѝ се четеше смесица от недоверие и насмешка. Но ядът още не ѝ беше минал. — Ти си луд — каза тя и си тръгна. — Забрави за това.

— Чакай! Не си тръгвай!

Тя спря и се обърна.

Лорн извади от китела си кожена папка, в която беше събрал скиците на Вард.

Нае недоверчиво го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Какво е това?

— Последните работни скици на баща ти. Независимо какво ще решиш, те ти принадлежат. Но ми обещай да помислиш над предложението ми.

Нае взе папката.

— Нищо не ти обещавам — каза тя и се обърна.

Лорн я остави да тръгне.

— Наковалнята на баща ти сега е твоя — каза той. — Само от теб зависи да я накараш отново да запее. И съм сигурен, че Вард щеше да го иска!

Без да се обръща, Нае изчезна в мъглата.

Лорн остана още малко до гроба на Вард. Мислеше за своя стар приятел и мислено си поговори с него. Беше му поверил нещо много ценно: запечатан в оловна тръба, последният екземпляр на действителното кралско завещание почиваше в ковчега, скрито при един от малкото мъже, на които Лорн имаше доверие.

И чието мнение уважаваше.

— Ако беше тук, какво щеше да ме посъветваш? — прошепна Лорн. — Трябва ли да приема мисията на принца?

Когато излезе от гробището, Лорн вече бе взел решение.

Лорн се върна в покоите си в Черната кула, изчака малко, после запали огъня. Седнал в креслото си, той гледаше как хоризонтът пламти от залязващото слънце, после небето притъмня и зад заледените стъкла на прозорците настъпи пълен мрак.