Пиер Певел - Кралят

— И аз се питам същото. И се надявах вие да имате някаква представа — призна Лорн.

Сибелиус се замисли.

— Не виждам как аркантците биха могли да научат съдържанието на завещанието на Ерклант II — каза той. — Ако знаят, че Ирдел няма да е следващият Върховен крал, научили са го по друг начин.

— Как? От кого?

— Валмирците — прошепна Сибелиус след кратък размисъл.

Валмир беше — заедно с Върховното кралство, Алгера, Иргаард и Вестфалд — едно от петте Велики кралства в Имелория. Богато и влиятелно, то дължеше могъществото си на търговския си флот, на своите магове и на своите занаятчии, които умееха да обработват аркана. Беше съюзник на Върховното кралство, което от векове простираше над него своето военно и дипломатическо покровителство.

— Съмнявам се, че Валмир е прекратил всякакви взаимоотношения с Арканте — добави архиварят. — Дори мисля, че е тъкмо обратното.

По ред исторически и културни причини Арканте беше най-валмирският от Свободните градове. Между Белия град и Кралството на маговете връзките бяха стародавни и когато Върховното кралство обяви война на Арканте, Валмир беше принуден да избира между двамата си съюзници. Разбира се, валмирците бяха взели страната на Върховното кралство и официално бяха скъсали с Арканте, както в дипломатическо и военно, така и в търговско отношение.

— А валмирците как са разбрали? — попита Лорн. — Маговете им?

— Да. Техните магове-астролози. Знаете също като мен, че най-добрите астролози са валмирските.

— Вярно е. Значи според вас астролозите на Валмир са разчели по звездите, че Ирдел няма да е този, който ще царува?

— Това е само хипотеза.

— Привлекателна.

— Може би валмирците знаят само толкова — рече Сибелиус бавно.

— Но това е достатъчно — каза Лорн. — Няма значение защо и как. Да знаят, че Ирдел няма да бъде коронясан, когато свърши Примирието на сълзите, означава, че знаят твърде много — той взе палтото си. — Благодаря, Сибелиус.

— Не мисля, че ви помогнах кой знае колко.

— Сега ми е малко по-ясно.

— Е, щом е така, добре.

— И съм ви признателен, че не ме попитахте откъде знам толкова много за преговорите на Ирдел с Арканте.

Сибелиус се усмихна скромно.

— Обзалагам се, че принцът-регент е поискал помощта ви, несъмнено с намерението да се възползва от вашите услуги.

Лорн замълча за миг, после взе палтото си. Обличаше се, когато Сибелиус каза тихо:

— Какво направихте със завещанието, рицарю? — за миг Лорн спря, надянал единия ръкав. Без да отговори, той облече палтото си и взе ръкавиците си. — Моля ви, рицарю. Мисля, че имам правото да зная…

Лорн се поколеба.

Когато Върховен крал направеше завещанието си, обичаят повеляваше да бъдат написани пет екземпляра: единият пазен на сигурно място, а другите четири поверени на видни личности от Върховното кралство. Смяташе се, че по този начин може да се избегне всякакво фалшифициране, но кралицата бе доказала, че тези предпазни мерки не гарантират нищо. Без да отстъпва пред нищо, за да постигне целта си, тя бе унищожила екземплярите на последното кралско завещание и ги бе заменила с екземплярите на предишното завещание, което посочваше Алан за наследник на трона. Тя обаче не знаеше, че съпругът ѝ бе наредил да бъде направен — тайно — шести екземпляр на завещанието му, който да бъде поверен на Лорн — неговия Първи рицар на Кралството. И именно Сибелиус — един от съставителите на последното кралско завещание — беше натоварен от Върховния крал да връчи този шести екземпляр на Лорн.

И разбира се, той се бе подчинил.

— Какво направихте със завещанието? — повтори Сибелиус.

— По-добре е да не знаете.

— Унищожихте ли го?

Лорн си сложи ръкавиците.

— Един съвет, Сибелиус: забравете дори, че това завещание е съществувало.

— Знаете какво може да бъде направено благодарение на него, нали?

Лорн не отговори. Един дълъг миг очите му останаха втренчени в главния архивар, после си тръгна. Спускаше се бледа вечерна мъгла, когато излезе от Кралските архиви. Поколеба се, после не пое към Черната кула.

Беше се свечерило.

Гробището бе потънало в сиви сенки и бяла мъгла и се виждаха само неясни очертания — статуи и паметници, гробници, голи дървета. Оттатък стените му Ориал се простираше притихнал и някак далечен.

Наерис Вард стоеше сама в гробницата на баща си. Чу, че някой приближава и позна стъпките му. Беше Лорн. Той застана до младата жена и свали кожената си качулка.