Пиер Певел - Кралят

— Защо толкова бързо? — прошепна Лорн, докато чешеше с пръст главата на Исарис. — Защо държи толкова много преговорите да приключат преди края на Примирието на сълзите?

Лорн размишляваше.

Ирдел не знаеше, че няма да наследи трона. Но благодарение на пепелния дъжд, изпратен от Червения дракон, знаеше, че следващото царуване — за което вярваше, че ще е неговото — ще бъде белязано от война. Следователно искаше да започне царуването си с траен мир с Арканте — колкото за да сложи възможно по-бързо край на един ненужен конфликт, толкова и за да може да свика войските си на друго място веднага щом се наложи. И му беше необходимо да успее, преди кралица Селиан да бъде в състояние да попречи на преговорите.

Лорн се усмихна, като си помисли за гнева на кралицата, ако бъдеше поставена пред свършения факт на подписан мир с Арканте. Освен че имаше претенциите да управлява всичко, тя ненавиждаше Исандра — господарката на Арканте. Исандра не само беше красива и образована, обичана и уважавана, но навремето — любовница и последната голяма любов на покойния Върховен крал. Кралицата изпитваше яростна ревност към нея и толкова я мразеше, че мечтаеше да я убие.

Следователно Ирдел поемаше риск, като водеше преговорите зад гърба на кралицата и нейния министър Естеверис. Той все още беше само принц-регент и с връщането на Лукас дьо Гатлис на аркантците рискуваше да му се наложи да дава сметка за постъпките си. А дали изобщо имаше правото да води мирни преговори, преди да е станал Върховен крал? Лорн се съмняваше. Освен това освобождаването на Лукас много скоро щеше да бъде разкрито и Ирдел със сигурност щеше да бъде обвинен. При това положение защо не изчакаше да бъде коронясан? Защо не изчакаше да бъде в позиция на силата, тъй като не знаеше, че щеше да му се наложи да се бие, за да си възвърне династичните права — ако изобщо някога успееше.

С голямото си желание да ускори нещата Ирдел застрашаваше мирните преговори с Арканте. А той искаше този мир — Лорн беше убеден в това.

Лорн наистина не можеше да си обясни припряността на Ирдел.

— Освен ако…

Освен ако фактите не потвърждаваха едно интуитивно предположение, което му бе хрумнало на Старите арени: противно на това, в което Ирдел го бе уверявал, освобождаването на Лукас не беше молба, а изискване от страна на аркантците — изискване, пред което Ирдел се оказваше принуден да отстъпи, ако искаше преговорите да успеят на време. Значи не Ирдел бързаше да освободи сина на граф Д’Аргор, а аркантците.

Но защо?

Малко след това Лорн повери командването на Йерас и Логан. Каза им къде отива и излезе от Черната кула, без никой да го види. Дългото му наметало скриваше скандския му меч и нараменника с резбована на него вълча глава; качулката скриваше горната част на лицето му и очилата с опушени стъкла, които — след безкрайния мрак в Далрот — трябваше да носи, когато светлината беше много ярка. Навел глава, той разблъска тълпата, струпала се под свода на голямата укрепена порта. След това потъна в оживлението на столичните улици и реши, че се е слял с хората.

Грешка.

Лорн си проправяше път през струпаното множество на един пазар, когато инстинктът му се обади тревожно. Той не намали ход, не погледна през рамо, не направи нищо, което би могло да го издаде. Интуицията му скоро се превърна в убеждение: следяха го.

Лорн изруга наум.

Въпреки предпазните мерки, които бе взел, някой го бе забелязал, когато напускаше Черната кула. Само по себе си това не беше някаква драма. Нито пък изненада. При необходимост това доказваше, че Лорн е следен, в което нямаше нищо чудно, като се има предвид през какъв период преминаваше Върховното кралство и позицията, която Лорн заемаше на политическата шахматна дъска. В този момент в Ориал всеки шпионираше всеки: съюзници или врагове, партньори или противници. Всъщност Лорн щеше да се изненада, ако се окажеше, че от него се интересуват само две-три фракции, които се възползват от Примирието на сълзите, за да плетат интриги.

Колко ли шпиони наблюдаваха Черната кула денем и нощем?

И в услуга на кого? На кралицата? На Естеверис? На принца-регент? На принца-кардинал? На аркантците? На маговете от Валмир? На Черния дракон и Иргаард? На Вестфалдската империя? На кралство Алгера? На Великата църква?

Или и на други?

На Лорн му беше все едно. Обаче се ядосваше на себе си, че бе сгрешил, понеже се бе предоверил, като мислеше, че едно наметало и една качулка ще са достатъчни да заблудят шпионите, натоварени да го следят. За в бъдеще трябваше да е по-предпазлив.