Пиер Певел - Кралят

Лорн кимна.

Тревогата на придворните нарасна, когато Лорн и Ирдел застанаха един срещу друг с меч в ръка. И стана двойно по-голяма, когато видяха с каква енергия двамата мъже се нахвърлиха един срещу друг. Ударът на оръжията беше страшен. Той отекна в тишината и беше последван от бърз боен ритъм. Ирдел беше с няколко години по-възрастен от Лорн, но на ръст и сила бяха равни. Атаките станаха по-продължителни, като всяка завършваше с отчетлива победа. Най-често решаващият удар биваше задържан на косъм от смъртта. Понякога биваше нанасян с плоската страна на острието и отекваше — звучен и болезнен — в хълбок, ръка, бедро.

Един от тези удари шибна Ирдел по китката, принцът-регент извика и бе принуден да пусне меча си. Лорн веднага прекрати битката. Неколцина придворни искаха да се приближат, но Ирдел им направи знак да се отдръпнат.

— Не се безпокойте, господа. Рицарят бе достатъчно умел да удари с плоската страна.

— С плоската страна, но силно — възрази херцог Дьо Мидхелт.

Погледна укоризнено Лорн, но той сякаш нямаше никакво намерение да се извинява.

— Не толкова болката, колкото изненадата ме обезоръжи — каза принцът-регент, докато си разтриваше ръката. — Продължаваме.

— Принце — опита се да се намеси Елвин. — Позволете да прегледат ръката ви…

— Не, виконте. Добре съм — прекъсна го Ирдел спокойно, но твърдо.

После вдигна меча си, почисти го от полепналите по него стърготини и се приготви за атака.

— Рицарю, когато обичате.

Двубоят продължи.

Ирдел беше добър боец. Като наследник на трона на Върховното кралство, той беше обучаван от най-добрите майстори на оръжието в света, които и сега продължаваха да поддържат уменията му. Освен това беше участвал в много битки, беше водил атаки и се беше бил тяло в тяло в много ожесточени сблъсъци. Военният му опит обаче не можеше да се сравнява с опита на Лорн. Нито издръжливостта му. И макар да изглеждаше, че двамата мъже са равностойни, Лорн пестеше силите си, докато Ирдел вече бе дал всичко от себе си.

Постепенно Ирдел започна все по-малко да напада и вече не отговаряше на удара с удар.

Защитаваше се, парираше и отклоняваше ударите, без Лорн да му даде време да си поеме дъх. Скоро стана ясно, че този сблъсък ще е последен и че няма да завърши в полза на принца-регент. Придворните се напрегнаха, което накара Логан да застане нащрек. Дамите на пейките се смълчаха. Лорн продължаваше да нанася все нови и нови удари, а Ирдел отстъпваше и отстъпваше, съперниците разкъсаха кръга на придворните, които трябваше да се дръпнат и да ги последват покрай пътеката. Ирдел губеше сили, но отказваше да се предаде. Знаеше, че търпи поражение, но не се решаваше да се признае за победен. Двамата мъже бяха задъхани и плувнали в пот. Дишаха трудно. Ризите им бяха залепнали за гърба, а от тях в студения въздух се извиваха бледи облачета пара.

После дойде поредицата от удари, срещу които Ирдел не можа да направи нищо. Без Ирдел да разбере как, Лорн се плъзна под гарда му и го хвана. Принцът-регент почувства как го повдигат от земята, после падна, преметнат през рамото на противника си. Тупна по гръб. Силно. Тежко. Ударът го зашемети и той изстена. За малко Лорн не му счупи ръката, като я извиваше. Откъм пейките прокънтяха викове — от страх и ужас. И изведнъж Лорн стъпи с ботуша си на гърдите на Ирдел и като обърна меча си, го прикова към земята.

За миг победителят и победеният останаха неподвижни, но веднага след това придворните се втурнаха към тях.

— Принце!

Елвин се спусна към принца-регент, а младият, импулсивен рицар Дьо Дирион беше насочил оръжието си към Лорн. Без всякакво усилие Лорн го изби от ръката му и го хвърли да се търкаля в стърготините. После с меч в ръка отстъпи пред граф Дьо Торганд и синовете му, които се приближаваха — бесни и застрашителни. В техните очи, а и според всички, които бяха присъствали на сцената, Лорн беше отишъл твърде далеч.

— Да не сте полудял, рицарю? — изкрещя графът.

Ирдел беше принц по кръв. Личността му беше свещена. Нямаше никакво значение дали беше поискал от Лорн да не го щади. Да го хвърли на земята и да се направи, че му нанася смъртоносния удар, беше светотатство.

— Значи ли това, че не уважавате нищо и никого? — упрекна го херцог Дьо Мидхелт.

Също като Елвин и неколцина други, и той се беше надвесил над Ирдел, който бавно идваше на себе си.

Лорн видя Дирион, който, побеснял от ярост, се изправи и вдигна оръжието си от земята. Със сканда в ръка Лорн чакаше. В стойката му нямаше нищо враждебно, но решителният му поглед ясно говореше, че е готов да се защитава, ако го нападнат. Графът и синовете му го разбраха. Знаеха с кого си имат работа и макар да бяха трима срещу един, размислиха.