Пиер Певел - Кралят

— Няма да намерим с едно щракване на пръсти оръжеен ковач от закалката на Вард — каза Лорн. — Имате ли предвид някого?

— Не съвсем — призна Логан. — Може би онзи от кралските конюшни, макар изобщо да не е сигурно, че ще можем да го привлечем.

— Можем да разгласим, че търсим оръжеен ковач — предложи Йерас. — И да изчакаме да видим кой ще се появи. В крайна сметка нали за нас всичко започна така…

Лорн се замисли.

— Ще помисля — рече той. — Може би имам решение. Докато чакаме… Докато изчакваме, не предприемайте нищо, разбрано? — двамата мъже кимнаха в знак на съгласие. — Добре.

Лорн още веднъж обгърна голямата ковачница с поглед: без Вард тя му се струваше съвсем празна. После се съвзе, пое си дъх и каза:

— Чакат ме при Старите арени. Логан, нареди да оседлаят два коня. Идваш с мен.

Старите арени се намираха в един от историческите квартали на Ориал. Това беше просторна постройка, където някога се бяха провеждали турнири — в епохата, когато царуваха първите крале на Лангър. Но времето на рицарските двубои беше отминало и Арените рядко се използваха, докато кралица Селиан не започна да организира там празненства, пиршества и големи конни представления, особено ценени от Двора. Няколко редици пейки бяха наредени около почетна трибуна и обграждаха по цялата ѝ дължина една конна пътека от отъпкана пръст, покрита с дървени стърготини. Денем светлината влизаше откъм срещуположната страна, през редицата широки прозорци. Нощем се спускаше от безброй светилници, висящи от гредите на великолепно, изумително скеле. Десетки знамена с гербовете на Върховното кралство и неговите васали покриваха стените.

Тази сутрин принц Ирдел и десетина от неговите придворни се упражнява в бойни изкуства на пътеката — по риза, с ръкавица на дясната ръка, а подкованите им ботуши стържеха под насипаните стърготини замръзналата земя. Правеха физически упражнения или се биеха по двойки с тежки мечове, чието ясно звънтене отекваше под високия покрив. Бяха потънали в пот и не щадяха усилията си, въпреки студа, който царуваше в залата, въпреки ударите, получени с плоската страна на острието, въпреки опасните падания, въпреки порязванията. Ирдел не искаше по никакъв начин да го щадят: страдаше и се мъчеше както всички други. Примерът му караше неговите придворни да дадат най-доброто от себе си, а също и присъствието на няколко дами от Двора, които — увити в кожени палта — седяха на пейките и наблюдаваха спектакъла.

Лорн влезе на пътеката през вратата, от която се отиваше до почетната трибуна и нейния балдахин в лазурносиньо и сребърно. Логан вървеше на три крачки зад него, зорко оглеждаше всичко наоколо и бе готов да се намеси на мига и да извади двете остриета, кръстосани на гърба му. Най-напред ги забелязаха откъм пейките, като дамите с учудване познаха капитана на Ониксовата гвардия. Това привлече вниманието на благородниците, които един подир друг преустановиха упражненията си. Бяха задъхани, от устата им излизаше пара, докато гледаха Лорн да се приближава, и дебнеха реакцията на принц Ирдел. Очевидно не бяха известени за идването на Лорн. Дори Елвин д’Ералс — който при това бе най-близък на принца-регент — изглеждаше неподготвен.

Ирдел се приближи до Лорн и го поздрави непринудено.

— Добро утро, рицарю. Добре сте дошли.

Лорн сдържано присви очи.

Огледа придворните — познаваше повечето от тях. Разбира се, виконт Д’Ералс. Но също и граф Д’Алвейн, и херцог Дьо Мидхелт, които Ирдел бе направил свои генерали по време на обсадата на Арканте. Бароните Дьо Фурия и Д’Ирест също бяха тук. Граф Дьо Торганд и двамата му синове. Рицарят Дьо Дирион. Неколцина други. Повечето бяха висши благородници от Орвал — провинцията на Върховното кралство, на която Ирдел беше херцог. И всички ясно заявяваха своята подкрепа за принца-регент: ако Ирдел станеше крал, те щяха да са неговите министри и съветници. Но мястото, където се бяха събрали този ден, и бойните тренировки, които отрито провеждаха, означаваха и друго: при необходимост те щяха да бъдат и негови съюзници и стратези и нямаше да се поколебаят да се бият под неговото знаме.

— Благодаря ви, че приехте поканата ми — добави Ирдел.

Лорн се извърна към пейките и придворните дами, техните слугини и пажове. И се почувства хванат в капан: Ирдел току-що го бе принудил да се покаже публично заедно с него и новината много скоро щеше да обиколи целия Кралски град.