Пиер Певел - Кралят

— Това не е въпросът, който трябва да си задаваш.

— Ами?

— По-скоро се запитай дали си готов да поемеш отговорността за решението на баща ти. Само ти можеш да откажеш короната на Върховното кралство и да я повериш на Ирдел.

Алан погледна Лорн, в очите му гореше огън, подхранван от гордост, подозрение и кехлибарени пари от кеш. Идеята да се откаже от трона вече му бе хрумвала: беше го обсебила и го изкушаваше, откакто бе научил съдържанието на завещанието на своя баща. Но изразена така рязко от някой друг, а не от него самия, тя му се струваше почти оскърбителна. Дали Лорн не го предизвикваше, за да види дали ще приеме съдбата си?

Засегнат живо, Алан попита:

— И поради каква причина би искал да се откажа?

— Аз не искам нищо. Но ако ти го искаш, винаги можеш да се обърнеш към юристите в Двореца. Те ще намерят причина.

— А волята на един Върховен крал, а? С нея какво ще направиш?

Тъй като волята на покойник обикновено не струва почти нищо в сравнение с амбициите и интересите на живите, Лорн само вдигна рамене и се запита дали принцът знаеше за измамата, с която той бе наследил трона на Върховното кралство. Защото завещанието, което скоро щеше да бъде отворено, не беше последното, което Ерклант II беше написал. След като бе пожелал да направи Алан свой наследник, Върховният крал бе размислил и бе написал завещание, с което връщаше на Ирдел династичните му права. С подкупи, заплахи и насилие кралицата и Естеверис бяха успели да направят така, че това последно завещание да изчезне. Следователно оставаше само завещанието в полза на Алан — автентичен, но незаконен документ.

Алан изведнъж се оживи и нетърпеливо закрачи.

В главата му се блъскаха неясни, тревожни мисли. После той застана пред Лорн и му каза:

— Необходимо ми е да знам, че винаги ще бъдеш мой съюзник. Че винаги ще мога да разчитам на тебе. Че никога няма да застанеш на пътя ми.

Това прозвуча като зов за помощ.

Алан сякаш вземаше решение, което му беше непоносимо и за което тайно умоляваше Лорн да го разубеди с една дума, с изречение, съвет, с някакво чудо, дошло от провидението. Лорн разбра, че това решение го засяга и че това беше въпрос на живот и смърт. Значи затова Алан се колебаеше толкова, въздържан от скрупули, подхранвани все още от останките на едно приятелство, на което Лорн бе сложил край.

Лорн не трепна.

— А това, което аз имам нужда да знам, е дали си готов да подложиш Върховното кралство на огън и меч. Защото не се съмнявай какво ще стане, ако ти седнеш на трона. Ирдел ще се възпротиви и ще намери съюзници. Ще вдигне армия. Ще се бие с теб. Няма да царуваш без война. А и без да спечелиш… — и понеже Алан не отговаряше нищо, Лорн настоя. — Готов ли си за най-лошата от войните, Алан? Но най-вече готов ли си да направиш всичко, за да я спечелиш? Защото само при това условие ще те последвам.

Алан не изглеждаше потресен от тази тирада, а Лорн не можеше да каже дали непринуденото му държане беше престорено или искрено. Принцът направи няколко крачки в стаята, после, докато очите му шареха насам-натам, каза:

— Днес си се срещнал с Ирдел.

— Да.

— За какво говорихте?

— За бъдещето на Ониксовата гвардия.

— Значи за твоето.

— В известен смисъл.

— Благородна кауза.

И тогава Лорн проумя истинската причина за посещението на Алан.

— Ревнуваш ли? — попита той.

Принцът се засмя.

— Боговете да ме пазят — каза той, докато си вземаше палтото. — Повярвай ми, Лорн. Дори за всичкото злато на света, не бих искал да съм… теб.

— А за едно кралство?

Алан, който тъкмо отваряше вратата, се закова на място. За миг се поколеба дали да отговори, после излезе.

Седнал на пода пред камината в своята стая, със скръстени крака, покрити с куп документи, принц Ирдел гледаше втренчено огъня с блуждаещ поглед. Цепениците пращяха сред тишината, спокойствието и самотата, за които принцът-регент бе мечтал през целия ден и сега най-сетне им се наслаждаваше. Някакъв шум го стресна.

Изненадан, Ирдел извърна глава и видя Елвин д’Ералс. Не го беше чул да влиза. От колко ли време красивият млад виконт чакаше в полумрака? Чарът на Елвин открай време вълнуваше принца-регент. От ангелски той можеше внезапно да стане опасен, но това го правеше само още по-смущаващ.

Ирдел мрачно извърна поглед и отново се загледа в пламъците.

— Какво става? — попита Елвин след малко. — Какво ти е?

Ирдел въздъхна.

— Нищо — каза той. — Уморен съм.