Пиер Певел - Кралят

— Как?

— Какво как, майко?

— Според вас, как Ирдел се е постарал да привлече лоялността на риц… на т… това копеле?

Кралицата почти изплю думата.

— Като е поставил Ониксовата гвардия на преден план — отвърна Жал неопределено.

Знаеше повече, отколкото за момента искаше да каже на кралицата и Естеверис. Кралицата мразеше Лорн до мозъка на костите си — още повече че виждаше в него пречка за осъществяването на съдбата на Алан, любимия ѝ син. Засега се сдържаше, като проявяваше достатъчно интелигентност да чака подходящия момент, в който да му навреди. Но как ли щеше да реагира, ако знаеше, че Ирдел води преговори с Арканте и че Лорн ще е този, който ще върне свободата на Лукас? Щеше да изпадне в луда ярост, която можеше да застраши плановете им. Жал познаваше майка си. Двамата преследваха една и съща цел, но той знаеше, че може да я постигне само ако тя не участва. По-добре беше — доколкото бе възможно, защото тя разполагаше със свои шпиони — да направи така, че тя да не знае онова, което имаше опасност да ѝ навреди. Що се отнася до Естеверис, колкото повече стоеше в сянка, толкова по-добре щеше да е…

Кралицата погледна въпросително своя министър.

Той кимна със съжаление, потвърждавайки думите на принца-кардинал.

— Ониксовата гвардия се радва на изключителен престиж — каза Естеверис. — Нейната роля е да гарантира сигурността на Върховното кралство, независимо от личните амбиции и династичните разпри.

— „На Върховното кралство служим. Върховното кралство защитаваме“ — подметна Жал.

— Като отдава предпочитание на Черната гвардия, принцът-регент се грижи за престижа си — продължи Естеверис. — Иска хората да повярват, че също като нея, и той няма друго желание, освен доброто и благоденствието на Върховното кралство.

Беше ред на принца-кардинал да кимне, за да признае правото на Естеверис.

— Ониксовата гвардия — това е Лорн — възрази кралицата. — А Ирдел знае на какво е способен Лорн. Как може да му се доверява?

— Не мисля, че Ирдел се доверява на Лорн — каза Жал.

— Само че принцът-регент държи много малко карти в ръката си — уточни Естеверис. — Трябва да ги изиграе възможно най-добре и да приеме всички козове, които му дойдат, дори и най-несигурните.

Селиан помисли, после очите ѝ просветнаха от злобна радост.

— Е! — процеди тя. — В края на краищата нека Лорн служи на Ирдел, ако така му харесва. Когато настъпи моментът, двамата ще загинат заедно на една и съща клада, а от това пламъците ще бъдат само по-големи и по-буйни.

Свечеряваше се, когато Лорн и ескортът му се върнаха в Черната кула. По времето, когато ониксовите гвардейци бяха в апогея си, имаше девет еднакви кули, предназначени да пазят, но и да наблюдават столицата Ориал и нейния дворец. Няколко века по-късно от тях беше оцеляла само една, изоставена, в квартала на Червените павета. Тя се рушеше, но Лорн я престрои и я превърна в свой генерален щаб. Сега последната Черна кула се издигаше, окичена с бойни знамена с гербове и защитена с бронирана порта и кръгъл зид, до който, от вътрешната страна, се опираха всички необходими постройки: спални помещения, складове, конюшни, стражеви помещения, работилници и други. Тя беше емблема — емблема на възстановената Черна гвардия, която — под командването на Лорн — си бе възвърнала гордостта, мощта и славата.

Но Лорн не искаше да спре дотук. Смяташе да увеличи личния състав на ониксовите гвардейци, като в същото време възнамеряваше да построи други Черни кули — първо в Ориал, а после и в други градове на Върховното кралство. Да разшири съществуващата в момента също влизаше в намеренията му — искаше да възстанови сградите ѝ и да издигне нови. В центъра на големия кръгъл двор главната кула — която се виждаше отдалеч, — не можеше да се оправи повече от това. Беше опустошена от пожар, в който Лорн за малко не умря, и носеше следите на изпитанията, през които бе преминала, и които се виждаха лесно там, където горната ѝ част бе отрязана полегато преди последното ѝ възстановяване. За Лорн тези белези имаха особен смисъл. Трябваше да се знае, че Черната кула — символ на Ониксовата гвардия — ще бъде въздигана толкова пъти, колкото пъти бъде разрушена — като непобедим страж.

Лорн влезе в двора, чиито павета тук-там се подаваха под сивия сняг. Вечер палеха факли, които сега пращяха на ледения въздух. Лорн подаде поводите на коня си на един от хората от ескорта и докато сваляше качулката си, забеляза четирите жребеца, завързани под един навес пред конюшнята: великолепни животни с разкошни амуниции, съвършени за парад, които обаче щяха да офейкат при първия оръдеен изстрел, а мирисът на кръв щеше да е достатъчен, за да се паникьосат.