Пиер Певел - Кралят

Досещайки се за мислите му, Ирдел го хвана за лакътя и му прошепна:

— Ще поговорим за нашата работа след малко. Засега нека ги заблудим.

Лорн усети как белегът на Тъмнината на лявата му ръка започва да го гложди. Потисна гнева, който го обземаше, и кимна, че е съгласен.

— Благодаря — каза Ирдел, после го представи на придворните си. — Поканих рицаря да се присъедини към нас — добави той. — Рицарю, ще ни окажете ли тази чест? — завърши, като посочи с ръка пътеката.

Лорн се поколеба.

— Срещу кого? — попита той.

— Срещу мен, разбира се! — отвърна Ирдел.

Лорн погледна принца-регент, очите му бяха непроницаеми.

— Добре.

— Принце! — възкликна Елвин, приближи се и каза тихо: — Сигурен ли сте?

После Елвин се обърна към придворните, за да ги призове като свидетели, и видя мълчаливата им подкрепа. На лицата им се четеше открита тревога при мисълта, че Лорн и Ирдел ще се изправят един срещу друг. Не бяха присъствали на почетния дуел, който бе противопоставил Лорн и наследника на Ансгарн предишната година. Но всички знаеха как Лорн — вече победител — безмилостно бе довършил своя противник. Разбира се, никой не си представяше, че Лорн — колкото и опасен и непредвидим да беше — наистина може да убие Ирдел тук и сега, по време на упражнение. Но притесненията на придворните се дължаха повече на интуицията им, отколкото на разума. Нямаше значение какви бяха обстоятелствата, моментът, мястото. Да се остави един принц на Върховното кралство на милостта на човек като Лорн, им се струваше противоестествено. Все едно да гледат как Ирдел влиза в клетката на лъв.

Лорн чакаше.

Даваше на придворните възможност да се намесят, а на принца-регент — да се откаже. Но Ирдел беше твърдо решен. Придворните му млъкнаха и дори разгневеният Елвин престана да протестира.

Лорн погледна Ирдел.

— Пригответе се — каза Ирдел.

Лорн съблече китела си, остана по риза, извади сканда и откачи ножница си. Даде ги на Логан, който нямаше нужда да говори, за да му покаже какво мисли за този дуел:

„Не е добра идея.“

Лорн не му обърна внимание и бързо започна да се загрява: разкърши раменете си, направи няколко движения с ръцете и краката, за да раздвижи мускулите си. През това време придворните мълчаливо застанаха в широк кръг около тях, а дамите се приближиха до оградата покрай пътеката. Накрая Лорн направи няколко движения с меча срещу въображаем противник.

— Готов? — попита Ирдел.

Лорн се обърна към него и кимна.

— Готов.

На пътеката в Старите арени Лорн остави преимуществото в първата атака на Ирдел. На няколко пъти парира, после премина в защита. Противниците отново застанаха един срещу друг и Ирдел отново нападна. Лорн отби удара, извъртя се и отвърна с нов удар, като принуди принца-регент да отстъпи. И реши да приключи размяната на удари, без да се възползва от предимството си.

Напрегнат, Ирдел се приготви за трета атака.

Гледаше мрачно и бързането да поднови битката издаваше началото на изнервяне, което Елвин забеляза и бързо се досети за причината. Лорн контролираше дуела и щадеше Ирдел, което беше поведение на учител по фехтовка, а не на противник. Дали Лорн грешеше поради излишна предпазливост, от страх да не рани принц на Върховното кралство? Или напротив, искаше — от каприз или по сметка — да вземе надмощие над Ирдел? И то пред всички?

Но какво можеше да се надява, че ще спечели?

Едно беше сигурно: Ирдел нямаше да изтърпи дълго това положение. Той беше принц по кръв и беше разумен. Затова рядко се ядосваше, но напълно съзнаваше ранга си и не му липсваше гордост.

Ирдел нападна с неочаквана сила.

Опита се да наложи своя ритъм, като се надяваше да увлече Лорн в равностойна размяна. Но усилията му се оказаха напразни. Лорн оставаше все така спокоен и тази трета атака завърши като предишните: без истински победител, но с един губещ.

Придворните дебнеха реакцията на техния принц.

— Една дума, рицарю.

Тонът беше спокоен.

Лорн вече беше заел отбранителна позиция, но свали оръжието, докато Ирдел се приближаваше към него, добавяйки:

— Вие ме щадите, рицарю. Моля ви, престанете. Бийте се с мен така, сякаш се биете с някой от моите капитани. Забравете кой съм.

— Невъзможно.

— Тогава, ако не можете да забравите, че скоро ще бъда ваш крал, подчинете ми се. Бийте се.

— Добре.

— Гордостта ми ще понесе една загуба, но само ако не ме щадите. Покажете целия си талант на боец, рицарю. Аз желая това.