Пиер Певел - Кралят

Лорн още не беше обядвал.

Приближи се до сергията на един продавач на супа, поръча два големи черпака тлъст, горещ бульон, добави му черен пипер и започна да го пие внимателно, прав, като държеше димящата купа с две ръце, а погледът му шареше по пазара, както всеки би направил на негово място.

И го видя.

Човекът не се отличаваше по нищо, беше увит в дебело палто, носеше ръкавици, шал стягаше яката на качулката му. Правеше се, че се интересува от коланите на сергията на един обущар, но се издаде, като погледна няколко пъти поред към Лорн.

Лорн си допи бульона и остави купата на тезгяха.

— Благодаря — каза той на продавача.

— На вашите услуги.

После вдигна качулката си и тръгна към шпионина, без да го изпуска от поглед, като разблъскваше хората, които се изпречваха на пътя му, и не обръщаше внимание на онези, които негодуваха, без да смеят да му се противопоставят.

Мъжът разбра късно.

И когато разбра, отначало се поколеба, но накрая реши да побегне. Какво можеше да направи? Беше разкрит и със сигурно не му стигаха силите да окаже съпротива на капитана на Ониксовата гвардия, който вървеше право срещу него. Лорн не ускори крачка. Знаеше, че няма да хване шпионина и нямаше намерение да го хваща. Обаче искаше да му даде да се разбере, като го уплаши здравата.

Така и стана.

Докато Лорн вървеше към него с равна, но решителна походка, мъжът се забърза. После тревожно взе да подтичва. Накрая се затича и изчезна, без да се обръща.

Лорн спря и продължи да го гледа как бяга.

Доволен, той се изплю в снега и продължи.

Когато стигна до Кралските архиви, Лорн видя една прясно изписана червена руна върху вратата на старата сграда. Беше начертана с няколко бързи удара на четката и изглежда, някой се беше опитал да я изтрие, но неуспешно. Тъй като напоследък често я бе виждал, Лорн лесно я разпозна. Това беше драконовата руна на силата, смелостта и чистотата — тази, с която отличаваха себе си Добродетелните, която носеха като медальон на сърцето си.

Разтревожен, Лорн почука на вратата — пет силни удара, защото се боеше, че може да не го чуят. Почака и щеше да почука отново, когато чу един познат глас да пита от другата страна на тежката порта:

— Кой е?

— Аз съм — отвърна Лорн. — Отворете, Сибелиус.

— Рицарю? Момент.

Вратата, на която беше издълбан гербът на Върховното кралство, имаше три ключалки. И трите изщракаха, преди главният архивар да отвори.

— Влезте, рицарю. Влезте — Сибелиус се дръпна и пусна Лорн да мине, после огледа улицата — наляво и надясно — и затвори. — Извинете ме за това недотам топло посрещане — каза той, докато превърташе ключа във всяка една от ключалките.

Главният архивар на Върховното кралство беше на около шейсет години. Среден на ръст, той беше леко прегърбен, но погледът му беше жив и ясен, а грижливо подстриганата му брада преминаваше на слепоочията в корона от къси бели коси. На главата си носеше кръгла кожена шапка. Вълнен шал бе увит два пъти около врата му. От ръкавиците без пръсти се подаваха пръстите му, изцапани с мастило.

— Неприятности с Добродетелните? — попита Лорн.

— Нищо чак толкова сериозно.

— Обяснете ми — настоя Лорн и тръгна подир Сибелиус по един леденостуден коридор.

— Няма нищо за обясняване — отвърна архиварят, без да се обръща.

Навред се носеше мирис на хартия, мастило и прах. Във всички помещения и покрай стените на всички коридори стените бяха скрити под рафтове с книги, свитъци, карти и документи. Тук-там купчини с ръкописи се бяха съборили и под мебелите се бяха търколили пергаменти. Ракли и шкафове бяха претъпкани с обикновени и луксозни листа хартия. За да се мине, понякога човек трябваше да повдигне крак високо или да се извърти с едното рамо напред.

— Подреждаме — обясни Сибелиус. — Знаете ли, че се смилиха над мен и ми дадоха петима архивари и шестима чираци?

— Трябват ви двойно повече.

— Трябват ми десет пъти повече. Но тъй като досега нямах и една четвърт от това, с ваше позволение ще се зарадвам и на толкова.

— И с какво сте заслужили това подкрепление?

— Нямам представа. Може би искат да ме примамят…

Изкачиха се по една паянтова дървена стълба и влязоха в личния кабинет на Сибелиус. Стаята беше добре подредена, макар и потънала в прах. От един матов фенер се излъчваше слаба светлина. Печката гореше и затопляше помещението. Зад една завеса беше сгънато тясно легло от преплетени ремъци.

— Е, рицарю. Какво ви води насам? — попита Сибелиус, докато сваляше шала си.