Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Забележително е — рече тя с прозявка. Довърши остатъка от ябълката си. — Дийкън, утре ще достигнем града. Случайно да си взел някакво злато със себе си?

Изражението му представляваше достатъчен отговор.

— Не се притеснявай. Ще измислим нещо — увери го девойката, отпускайки се назад и затваряйки очи.

Миранда бързо се унесе, а Дийкън остана буден. Умът му неспирно го мъмреше за десетките пропуснати възможности и допуснати грешки. Не само за нещата, които бе забравил да донесе и плановете, които не бе успял да изготви, а и нещата, които не бе успял да изрече — както и онези, които трябваше да останат неизречени. Дори и сега смущаващото усещане, измъчвало го от онзи съдбовен ден, когато тя бе напуснала Ентуел, продължаваше да го измъчва.

С бързо заклинание отстрани една досадна болка, тормозила го след падането. Лявата му ръка потрепваше леко, в известна степен изгубила чувствителност от студа. Раздвижи я няколко пъти. Внимателно започна да подрежда дума в главата си. Трябваше да се погрижи. Нещата трябваше да бъдат съвършени. Утре щеше да компенсира за глупостта си. Утре…

Когато Миранда се размърда, до появата на утринното слънце оставаха часове. Дийкън не беше склопявал очи. Двамата си поделиха двете оставащи ябълки, след което огънят бе угасен. Екипирайки се, девойката нарами лъка и стрелите и останалите неща, донесени й от магьосника, след което поеха отново. Дийкън се бе умълчал, книгата и стилусът останаха в торбата. Въртеше кристала си в ръка, погледът му беше замислен.

— Наред ли е всичко, Дийкън? — попита тя.

— Има… има нещо… — колебливо отвърна чародеят.

— Какво? — запита Миранда със загрижен глас.

Дийкън спря. Девойката също престана да крачи и се обърна към него.

— Не съм сигурен, че сега е най-подходящото време, но… откакто те срещнах… сторих много неща, които не разбирам. Неща, които ми се струват безсмислени. Неща, които не би трябвало да правя. Знаех, че са погрешни, глупави, недопустими, но не можех да сторя нищо. Не бях сигурен какво се случва. Знаеш, че изборът ми на сива магия ме е оставило с малко приятели сред магьосниците в Ентуел. Там съм отраснал и роден, а има само неколцина, на които мога да се доверя. Подробно разговарях с тях относно тази болест. Това страдание на ума. Някои не ме слушаха изобщо. Само Калипсо изглежда разбираше, но винаги се изразяваше със заобикалки. Изглежда бе на мнение, че няма да последвам съвета й, ако бъде пряма. И беше права. Но няма значение… — тайнствено поде младежът.

Думите му се отличаваха с отмереност и репетираност, но въпреки това привидно изискваха огромно усилие, за да бъдат изречени. Докато говореше, все по-усилено премяташе кристала в ръце, прибирайки го в торбата, за да изпука с пръсти, след което отново го извади.

— Животът ми винаги е бил направляван от логиката. Заклинанията следваха подобаващ ред. Всичко спазваше определена последователност, винаги с определена цел и причина. Случващото се с мен сега бе различно. Нямаше причина. Наставникът ми, Гилиъм, бе разговарял с мен в началото на чиракуването ми, предупреждавайки ме, че в света имало нещо, което не спазвало правила и не се подчинявало на никакви закони. Това нещо, твърдеше той, било най-могъщата сила. Така и не ми обясни за какво говори, каква е тази сила. Сега зная. Миранда… — рече той. Въпреки студа, по гърба му се стичаше струйка пот.

Кристалът падна на земята. Миранда се наведе, за да го вдигне. Той се опита да я спре. Когато го стори, девойката ахна и се отдръпна.

— Ръката ти! — викна тя.

— Остави, позволи ми да довърша — примоли се той.

— Ръката ти, Дийкън! — повтори девойката, сграбчвайки го за китката и повдигайки лявата му ръка.

— Миранда, аз… Любопитно — рече той, осъзнавайки източника на тревогата й.

Ръката му отчасти липсваше. Бе изгубила плътността си почти изцяло, оставяйки само слаби очертания. Понечи да я хване с другата, но пръстите му преминаха през въздуха. Бързо дръпна ръкава си и видя, че промяната пълзи нагоре по крайника му. Паникьосаната Миранда грабна кристала от земята и го постави в другата му ръка. Сетне си послужи с обновената си тояжка, за да провери източника на случващото се, но не откри нищо. Всичко си бе на мястото. Сякаш случващото се бе естествено.

— Какво става? Какво да направя? — запита тя.

— Още не съм сигурен — отвърна Дийкън.

Гласът му беше изпълнен със спокойствие, а в очите му се четеше единствено удивление. Затвори ги, съсредоточавайки ума си в заклинание. Пълзящата празнота се забави и започна да се оттегля. Точно когато дланта му започна да става солидна, младежът извика. Пръстите му се свиха в агония и започнаха да се променят в някакъв мастиленочерен камък.