Джоузеф Лало - Белязана

Краят на една ера винаги е изключително важно време. Коренна промяна. Прелюдия към нова епоха. Нещо, със сигурност заслужаващо своето място в родовата памет. Твърде често, обаче, едно-едничко събитие, докарало промяната, заграбва цялото внимание. Ударът, който приключва битката, последният струпан камък, повален в разруха. В почитта си към тези моменти забравяме лишенията, изпитанията, трудностите и битките, довели до това финално събитие.

Онзи, комуто щастието се усмихне да открие тази книга, ще чуе най-дръзновените от тези истории. Много време от живота си прекарах в снизване на думите, които ще последват. Много от това, което ще прочетете, се е отронило от устите на хората, които са го преживели. Пиша с надеждата, че като отбелязвам дирята на тези герои, то бъдните поколения ще прочетат и ще се поучат, за да не бъдат слепи за опасностите, някога заплашвали света. Ако немислимото отново бъде допуснато, може би знанието за делата на старите герои ще вдъхнови други да посегнат към величие.

Предстои ви да прочетете историята на Вечната бран. Живеете ли във време на мир, позволило ви да забравите за ужасите на тази мрачна ера, то считайте се за щастливи. Благословия е невежеството относно тези събития. Ала знанието за древните злини е единствената защита, която не ще допусне те да се надигнат отново.

Вечната бран, в началото на историята ни, е тормозила света в продължение на столетие и половина. Конфликт, който бе разделил людете ни. Обширното кралство Тресор оформяше половината от съперничеството. Плодородните му земи на обилие покриват по-голямата част от южната половина на континента ни, приютило за Белязана свои поданици повече от половината население на света. Тези поданици се противопоставяха на съюз от трите оставащи кралства — Кенвард, Улвард и Вулкрест — придобил названието Северно съглашение. Враговете на съюза го наричаха „Безименната империя“. Съюзните поля бяха покрити с дълбоки преспи, сред които се издигаха гъсти лесове, плъзнали и по склоновете на скованите от лед планини. Макар да отстъпваше и по големина, и по сила, Съглашението бе съумявало да устои десетилетие подир десетилетие сеч. Конфликтът бе станал неизменна част от живота на всички — той е и причината да бъде разказана тази история.

А моето място в нея е незначително. Има други, далеч по-достойни да опишат онуй, което се случи, ала повечето поеха в последни крачки по собствените си питащи. Така на мен се пада да го сторя, инак делата ще останат неизказани. Ще положа усилия да изпиша събитията колкото се може по-прямо и безстрастно. Недейте взема това за разказана история. Това е просто летопис. Слова върху страница. Слова, разказващи за най-невероятното събитие, започнало в най-невероятното място…

Едва бе настъпил краят на есента, а студът вече пронизваше до кости. Разбира се, толкова далеч на север човек не можеше и да очаква друго. Ала не студът я притесняваше. Цял живот се бе оправяла с това. Увивайки се по-плътно със съдраните останки от чичовото наметало, тя продължи.

Напрягайки очи срещу немилостивия вятър, Миранда съзираше само хоризонт. Вероятно й предстоеше цял ден крачене, преди нещо да наруши монотонната му линия. Поклати глава, леко смусване сведе напуканите й устни.

— Трябваше да се сетя — рече си на глас. — Прекалено охотно ме упъти.

Бе започнала да си говори сама, за да разтушава дългите, самотни и твърде чести пътувания. Без спътник, единствено протестните звуци на стомаха й нарушаваха неспирния вой на вятъра. Именно това я тревожеше. Странноприемниците, кръчмите и магазините на последния град бяха се оказали недостъпни за нея — и всичко това заради едно невнимание: незначително, но с фатални последици. Всеки би могъл да допусне същата грешка. В някое друго време би останала незабелязана — или поне без последствия — ала не и в света, в който Миранда бе родена.