Джоузеф Лало - Белязана

Току-що бе пристегнала навеса, когато започна да се сипе тежък, мокър сняг. Миранда постави тигана върху въглените да подгрее част от намерената храна, усмихвайки се доволно на умението си да предугажда облаците. Северните земи бяха обвити в гъсти, сиви мъгли през по-голямата част от годината. Човек не можеше да предугади дъжд по съзрените на хоризонта облаци. Бе по-скоро нещо като усещане — едва доловима промяна в оттенъка на сивото, различие във вятъра. И тя самата не бе сигурна по какво точно се ориентираше, но винаги знаеше дали предстои дъжд или сняг, градушка или суграшица. Дар.

За малко да се изгори, докато нетърпеливо грабваше месото от съда. Бе търпяла глада без проблеми, но миризмата на приготвящата се храна го изостряше хилядократно. Миранда вкуси първата си хапка от дни, първата истинска храна за повече от седмица. Очите й се извъртяха, а брадичката й потръпна при първия досег. Когато се нахрани, тя се потопи в сън, какъвто малцина щяха да имат щастието да изпитат. Ако имаше нещо, което бе научила в годините на безспирно пътуване, то бе, че гладът правеше от всяка храна угощение, а умората правеше от твърдта кралско ложе. Беше на топло, сита и щастлива. Само това имаше значение.

Намираше се на обляно от слънце поле. Бе удивена и объркана. Земята под босите й нозе бе топла. Когато очите й привикнаха със светлината, можа да оцени обгръщащата я красота. Най-омайната гледка, която някога бе виждала — обширна поляна с тучна зелена трева, простираща се докъдето стига поглед. Вдишваше с пълни гърди свежестта на въздуха, въздъхна радостно. Затвори очи и започна да се смее, леейки чисто щастие.

Отваряйки ги отново, за да се наслади още веднъж на великолепието, те се спряха върху дребно черно петънце. Незначително късче мрак, ала на подобно място нищо не можеше да изглежда по-неприемливо. То долетя близо до нея, сетне отхвърча настрани и назад, почти изгубвайки се от поглед. Бавно се спусна надолу и докосна земята. Постепенно, почти неразличимо, земята започна да потъмнява. Животворната почва промени цвета си в овъглено черно, чието разширяващо се петно неумолимо поглъщаше все по-голяма част. Зелената трева губеше цвят бавно, толкова бавно, че окото едва забелязваше разликата. Под безпомощния поглед на Миранда раят потъмняваше. Сякаш нощта се издигаше от земята, за да погълне света.

Източила целия живот от тревата, чернотата плъзна към небето. Полето потъмня напук на слънцето. В мрачен завършек, светилото също изчезна иззад завесата на непрогледни облаци. Остана само мрак — мрак, раздвижван от вледеняващ вятър. Миранда напрягаше очи, дирейки отчаяно поне частица от нявгашната красота. Съзря слаби, проблясващи светлини далеч, далеч назад. Втурна се към тях, но един по един въглените умряха, на свой ред погълнати от мрачината.

— Не! — изпищя Миранда, отваряйки очи. Лъч светлина надничаше през просеките на палатката.

Не бе реалност. Съзрелият от нея ужас бе сън. Но почувстваният ужас бе бил истински. Отне й няколко минути да си поеме дъх и успокои бясно лупащото сърце. Никога не бе сънувала толкова ярък сън. Отърси се в напразен опит да прогони мъчителните изображения от ума си. Единствената успокояваща мисъл дойде от думите, които майка й, й бе казала далеч назад. Макар цяла вечност да бе изминала от смъртта й, Миранда все още ги помнеше.

— Кошмарът е най-хубавият сън. Само от него човек се буди щастлив — повтори тя.

Ужасът я бе разсънил и нямаше изглед да се унесе отново. Усмихна се, докато обърсваше капчица пот от челото си. Кога за последно й беше топло? Седмици наред не се бе изпотявала от горещина — ами, направо месеци. Естествено, щом напуснеше палатката, новото усещане бързо щеше да изчезне безследно. Внимателно отметна част от платнището. Изсипалият се натрупан през нощта сняг я успокои, че поне не е отвратително студено, инак мокротата на снега щеше да се е сляла в ледена кора. Пролази вън от разнебитената палатка, пазейки наранената си лява ръка.

Благодарение на утринната светлина, изпълнила полето, най-сетне можеше да огледа по-обстойно лагера, на който се бе натъкнала. Мястото бе покрито с няколко инча сняг, което другаде би се сметнало за ужасна буря, но в земите на Северното съглашение не се смяташе за нищо сериозно. Закрачи сред стигащите до глезените преспи, изследвайки околността.

Сметнатото в мрака за каменна грамада сега разкриваше истинската си същина. Макар и покрита със сняг, могилата имаше непогрешимата форма на животно. Несъмнено дракон, въпреки че туловището му бе по-едро от това, което тя си бе представяла. Нямаше никакво намерение да проверява правотата на догадките си, особено когато това означаваше да пристъпи сред черната течност, обагрила снега около поваленото създание. Твърде рядка, за да е катран, твърде черна, за да е кръв.