Джоузеф Дилейни: Проклятието над Прогонващия духове

книга втора от поредицата ХРОНИКИТЕ УОРДСТОУН

На Мари

Най-високата точка в Графството

е белязана от мистерия, говори се,

че веднъж в страховита буря там

загинал мъж, докато приковавал

зло, застрашаващо целия свят.

След това ледът завладял земята,

а когато се оттеглил, дори формите

на хълмовете и имената на

градовете в долините се били

променили.

Сега, на тази най-висока точка

на възвишенията няма и следа

от случилото се толкова отдавна,

но името му все още живее.

Нарича се

Камъкът на Уордстоун.

Когато чух първия писък, се извърнах и затулих ушите си с длани, притискайки силно, докато ме заболя главата. В този момент не можех да помогна с нищо. Но все още го чувах - писъкът на измъчван свещеник -и той продължи дълго време, преди най-сетне да заглъхне.

Потръпнах в тъмния обор, заслушан в дъжда, който барабанеше по покрива, опитвайки се да събера смелост. Беше лоша нощ и щеше да стане по-лоша.

Десет минути по-късно, когато пристигнаха майсторът на ями и помощникът му, аз се втурнах през обора да ги посрещна на прага. И двамата бяха едри мъже и едва им стигах до раменете.

- Е, момче, къде е господин Грегъри? - попита майсторът на ями с нотка на нетърпение в гласа. Повдигна фенера, който държеше, и надникна подозрително зад ъгъла. Очите му бяха проницателни и интелигентни. Никой от мъжете нямаше вид на човек, който би търпял глупости.

- Много е болен - казах, опитвайки се да овладея нервността, която караше гласа ми да звучи слабо и несигурно. - През последната седмица е на легло, измъчван от треска, и ме прати да го заместя. Аз съм Том Уорд. Чиракът му.

Майсторът на ями ме огледа от глава до пети, като погребален агент, който ми взема мярка за ковчег. После повдигна едната си вежда толкова високо, че тя се изгуби под козирката на каскета му, откъдето още капеше дъжд.

- Е, господин Уорд - рече той с остра нотка на сарказъм в гласа, -очакваме инструкциите ви.

Пъхнах лявата си ръка в джоба на бричовете си и извадих скицата, която каменоделецът беше направил. Майсторът на ями сложи фенера долу на пръстения под, а после, с безкрайно отегчено поклащане на глава и един бърз поглед към помощника си, взе скицата и започна да я разглежда.

Указанията на каменоделеца посочваха размерите на ямата, която трябваше да бъде изкопана, и тези на камъка, който трябваше да бъде спуснат там.

След няколко мига майсторът на ями отново поклати глава и коленичи до фенера, като държеше листа много близо до него. Когато се изправи, изражението му бе смръщено.

- Ямата би трябвало да е дълбока девет фута - каза той. - Тук пише само шест.

Копачът на ями си разбираше от работата, спор няма. Обичайната яма за затваряне на богърт е дълбока шест фута, но за богърт-разкъсвач, най-опасният от всички, нормата е девет фута. Определено си имахме работа с разкъсвач - писъците на свещеника бяха доказателство за това, -но нямаше време да изкопаем девет фута.

- Ще трябва да стане - казах. - Трябва да се направи до сутринта, иначе ще е твърде късно и свещеникът ще е мъртъв.

До този момент двамата бяха едри мъже, обути в големи ботуши, и от всяка пора на телата им струеше увереност. Сега внезапно придобиха нервни изражения. Бяха наясно с положението от бележката, която изпратих, за да ги повикам в обора. Бях си послужил с името на Прогонващия духове, за да съм сигурен, че ще дойдат веднага.

- Знаеш ли какво правиш, момче? - попита майсторът на ями. - Разбираш ли си от работата?

В отговор се взрях право в очите му и се опитах да не мигам.

- Ами, започнах добре - казах. - Наех най-добрите копачи на ями в Графството.