Джоузеф Дилейни: Проклятието над Прогонващия духове

Безмълвно зачакахме богърта.

След няколко минути го чух да идва. Отначало звучеше просто сякаш вятърът свири в дърветата.

Но нямаше вятър. Въздухът бе напълно неподвижен и на тясна ивица звездна светлина между ръба на буреносния облак и хоризонта се виждаше лунният полумесец, добавяйки бледата си светлина към онази, която хвърляха фенерите.

Майсторът на ями и помощникът му не можеха да чуят нищо, разбира се, защото не бяха седми синове на седми синове като мен. Така че трябваше да ги предупредя.

- На път е - рекох. - Ще ви кажа кога.

Звукът от приближаването вече бе станал по-пронизителен, почти като писък, а можех да доловя и нещо друго: някакво ниско, тътнещо ръмжене. Носеше се бързо през гробището, идвайки право към блюдото с кръв в ямата.

За разлика от обикновения богърт, разкъсвачът не е много повече от дух, особено когато се храни. Дори тогава повечето хора не могат да го видят, но могат ясно да го почувстват, ако сграбчи плътта им.

Дори аз не видях много - само нещо безформено и някак розовочер-веникаво. После почувствах движение във въздуха близо до лицето си и разкъсвачът слезе в ямата.

Казах „сега“ на копача, който на свой ред кимна на помощника си, а той пък затегна хватката си върху късата верига. Още преди да я дръпне, от ямата се разнесе звук. Този път беше силен и го чухме и тримата. Хвърлих бързо поглед към другарите си и видях как очите им се разширяват, а устните им се свиват, изплашени от онова, което се намираше под нас.

Звукът идваше от богърта, който се хранеше от блюдото. Приличаше на алчното лочене на чудовищен език, съчетано с лакомото сумтене и пръхтене на едро месоядно животно. Имахме по-малко от минута, или някъде толкова, преди да излапа всичко. После щеше да усети кръвта ни. Сега беше освирепял, а ние бяхме в менюто.

Помощникът започна да разхлабва веригата и камъкът се спусна стабилно. Аз намествах единия край, а майсторът на ями - другия. Ако бяха изкопали ямата правилно и камъкът беше точно с посочения в скицата размер, не би трябвало да има проблем. Това си казвах - но непрекъснато си мислех за последния чирак на Прогонващия духове, горкият Били Брадли, който беше загинал, опитвайки се да плени богърт по този начин. Камъкът се бе заклещил, притискайки пръстите му под ръба си. Преди да успеят да освободят камъка, богъртът беше отхапал пръстите на Били и изсмукал кръвта му. По-късно той умрял от шока. Не можех да си го избия от ума, колкото и упорито да се опитвах.

Важното беше да вкарам камъка в ямата от първия път - и, разбира се, да си опазя пръстите.

Копачът владееше положението, вършейки работата на каменоделеца. При дадения от него сигнал веригата спря, когато камъкът беше само на частица от инча от ямата. После ме погледна с много сурово изражение и повдигна дясната си вежда. Погледнах надолу и придвижих моя край от камъка съвсем леко, така че, изглежда, беше в идеално положение. Проверих отново просто за да съм сигурен, после кимнах на копача, който даде сигнал на помощника си.

С няколко завъртания на късата верига камъкът се спусна и се намести от първия път, запечатвайки богърта в ямата. Разкъсвачът нададе гневен писък и всички го чухме. Но нямаше значение, защото сега той бе хванат в капан и нямаше повече от какво да се плашим.

- Добра работа! - извика помощникът, скочи от платформата и лицето му разцъфна в широка усмивка. - Идеално стана!

- Да - рече майсторът, като се пошегува сухо: - Все едно за това е правена.

Изпитах огромно чувство на облекчение, щастлив, че всичко бе свършило. После, когато гръмотевицата изтрещя и светкавицата блесна точно над главата ми и освети камъка, забелязах за първи път какво беше издълбал там каменоделецът, и внезапно се почувствах много горд.

Голямата гръцка буква „бета“, зачеркната с диагонална черта, беше знакът, че под нея е положен богърт. Отдолу, вдясно, римската цифра „I“ означаваше, че това е опасен богърт от първа степен. Имаше общо десет степени и онези от първа до четвърта можеха да убиват. После, отдолу, беше собственото ми име, Уорд, което ми признаваше заслугата за извършеното.

Току-що бях обуздал първия си богърт. И при това богърт-разкъсвач!

Дни по-късно, обратно в Чипъндън, Прогонващия духове ме накара да му разкажа всичко, което се бе случило. След като свърших, ме накара да го повторя. Когато го сторих, той се почеса по брадата и издаде силна, тежка въздишка.