Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

- Какво каза докторът за онзи мой глупав брат? - попита Прогонващия духове. - Очаква ли, че той ще се възстанови?

- Каза, че изглежда е преодолял най-лошото, но е твърде рано да се каже.

Прогонващия духове кимна замислено:

- Е, момче, добре се справи - рече. - Не се сещам дори за едно нещо, което си можел да направиш по-добре. Така че през остатъка от деня можеш да си вземеш почивка. Но не оставяй това да ти замае главата. Утре имаме работа, както обикновено. След цялото това вълнение имаш нужда да се върнеш към стабилен установен ред.

На следващия ден ме накара да работя два пъти по-усърдно от обикновено. Уроците започнаха скоро след зазоряване и включваха онова, което той наричаше „практически упражнения“. Макар че вече наистина бях успял да обвържа богърт, това означаваше упражнения в копаене на ями.

- Трябва ли наистина да копая нова яма за богърт? - попитах уморено.

Прогонващия духове ми отправи унищожителен поглед, докато сведох очи, чувствайки се много неудобно.

- Мислиш, че вече си над всичко това, момче? - попита той.

Е, не си, така че не ставай самодоволен! Още имаш много да учиш. Може и да си обуздал първия си богърт, но си имал добри помощници. Един ден може да ти се наложи да изкопаеш ямата сам и да го направиш бързо, за да спасиш нечий живот.

След като изкопах ямата и я покрих със сол и желязо, трябваше да се упражнявам да вкарам блюдото за примамка вътре, без да разлея нито една капка кръв. Разбира се, тъй като това беше само част от обучението ми, използвахме вода, вместо кръв, но Прогонващия духове го приемаше много сериозно и обикновено се дразнеше, ако не успеех да го направя от първия път. В този случай обаче не му се удаде такъв шанс. Бях се справил в Хоршоу и бях също толкова добър и в упражненията, успявайки десет поредни пъти. Въпреки това Прогонващия духове не ми каза дори една похвална дума и започвах да се чувствам леко подразнен.

Последва едно практическо упражнение, което наистина ми хареса - да използвам сребърната верига на Прогонващия духове. В западната градина беше забит висок шест фута стълб и идеята беше да хвърля веригата над него. Прогонващия духове ме накара да стоя на различни разстояния от стълба и да се упражнявам по повече от час, с идеята, че в някакъв момент може да се изправя пред истинска вещица и ако не улуча тогава, няма да имам друг шанс. Имаше специален начин за използване на веригата. Трябваше да я навиеш около дясната си ръка и да я хвърлиш с рязко движение на китката, така че да се завърти обратно на часовниковата стрелка, падайки в спирала наляво, да обвие стълба и да се затегне около него. От осем крачки разстояние вече можех да прехвърля веригата над стълба девет от десет пъти, но, както обикновено, Прогонващия духове бе твърде пестелив с похвалите.

-Не е зле, предполагам - рече той. - Но не ставай самодоволен, момче. Една истинска вещица няма да ти направи услугата да стои неподвижно, докато хвърляш веригата. Към края на годината ще очаквам десет от десет и нищо по-малко!

При тези думи се почувствах леко подразнен. Работех усърдно и бях станал доста по-добър. Не само това - току-що бях обуздал първия си богърт и го бях сторил без никаква помощ от Прогонващия духове. Това ме накара да се запитам дали той се е справял по-добре по време на чиракуването си!

Следобед Прогонващия духове ме пускаше в библиотеката си да работя сам, да чета и да си водя бележки, като ми позволяваше да чета само определени книги. Беше изключително строг по отношение на това. Все още карах първата си година и богъртите бяха главната област, която изучавах. Понякога обаче, когато той отсъстваше, за да прави нещо друго, не можех да се сдържа и хвърлях поглед и на някои от другите му книги.

Така че, след като ми втръсна да чета за богъртите, отидох до трите дълги лавици до прозореца и избрах един от големите подвързани с кожа тефтери от най-горната полица. Бяха дневници, някои от тях - написани от гонители на духове преди стотици години. Всеки обхващаше период от около пет години.

Този път знаех точно какво търся. Избрах един от най-ранните дневници на Прогонващия духове, любопитен да видя как се е справял с работата като млад и дали е напредвал по-добре от мен. Разбира се, той бил свещеник, преди да се обучи за Прогонващ духове, така че сигурно е бил твърде стар за чирак.

Избрах няколко страници напосоки и започнах да чета. Разпознах почерка му, разбира се, но чужд човек, четящ някой откъс за първи път, нямаше да се досети, че това е писано от Прогонващия духове. Когато говори, гласът му е типичен за Графството, груб и обикновен, и без следа от онова, което татко нарича „превземки“. Когато пише, е различно. Сякаш всички онези книги, които е чел, са променили гласа му, докато аз в пове-чето случаи пиша така, както говоря: ако татко някога прочете бележките ми, ще се гордее с мен и ще знае, че все още съм негов син.