Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

Отначало написаното не ми се струваше особено различно от по-скорошните писания на Прогонващия духове, ако не се брои фактът, че бе допуснал повече грешки. Както обикновено, беше много честен и всеки път обясняваше точно какво е сбъркал. Както винаги ми казваше: важно бе да записваш всичко и така да се учиш от миналото.

Той описваше как една седмица бил прекарал безброй часове, упражнявайки се с блюдото за стръв, и господарят му се ядосал, защото той не можел да постигне по-добър среден резултат от осем на десет! Това ме накара да се почувствам много по-добре. А после стигнах до нещо, което повдигна духа ми още повече. Прогонващия духове беше обуздал първия си богърт едва след почти осемнайсет месеца чиракуване. И нещо повече - беше само космат богърт, а не опасен разкъсвач!

Това беше най-хубавото, което можех да намеря, за да се ободря: явно Прогонващия духове е бил добър, усърден чирак. Голяма част от написаното бяха обичайни неща, така че прелиствах бързо страниците, докато стигнах до момента, когато той беше станал Прогонващ духове, работещ сам. Бях видял всичко, което наистина имах нужда да видя, и точно се канех да затворя книгата, когато нещо привлече погледа ми. Прелистих назад към началото на бележката просто за да се уверя, и ето какво прочетох. Не го цитирам буквално дума по дума, но имам добра памет и е доста точно. А след като прочетох написаното, със сигурност няма да го забравя.

В късната есен заминах далече на север от Графството, повикан там да се справя с едно нечовешко същество, създание, което всяваше ужас в областта от твърде отдавна. Много семейства в околността бяха пострадали от жестоките му лапи и мнозина бяха убити и осакатени.

Слязох в гората по здрач. Всички листа бяха опадали и лежаха, прогнили и кафяви, по земята, а кулата приличаше на черен показалец на демон, насочен към небето. Бяха видели едно момиче да маха от самотния е прозорец, трескаво зовейки за помощ. Създанието я беше отвлякло и сега я държеше като своя играчка, затваряйки я в плен зад онези влажни каменни стени.

Първо запалих огън и седнах, загледан в пламъците му, докато събирах кураж. Изваждайки точиларския камък от торбата си, острих ножа си, докато пръстите ми вече не можеха да докоснат острието му, без да се разкървавят. Най-сетне, в полунощ, отидох до кулата и заблъсках предизвикателно по вратата с тоягата си.

Създанието излезе напред, размахвайки голяма сопа, и изрева гневно. Беше отвратително същество, облечено в животински кожи, вонящо на кръв и животинска лой, и ме нападна ужасно яростно.

Отначало отстъпих, очаквайки шанса си, но следващия път, ко-гато то се хвърли към мен, освободих ножа от скривалището му в тоягата ми и, използвайки цялата си сила, го забих дълбоко в главата на съществото. То падна мъртво в краката ми, но не съжалявах, задето съм му отнел живота, защото то щеше да убива отново и отново и никога нямаше да се насити.

Точно тогава момичето ме повика: гласът й на сирена ме мамеше да се кача по каменните стъпала. Там, в най-горната стая на кулата, я открих върху един сламеник, вързана здраво с дълга сребърна верига. С кожа като мляко и дълга руса коса, тя безспорно беше най-красивата жена, която очите ми бяха виждали някога. Името й бе Мег и тя умоляваше да бъде освободена от веригата, а гласът й беше толкова убедителен, че разумът ме напусна и светът се завъртя около мен.

Едва я бях освободил от брънките на веригата, когато тя притисна силно устни върху моите. И тъй сладки бяха целувките й, че почти се унесох в прегръдките й.

Събудих се от слънчева светлина, струяща през прозореца, и я видях ясно за първи път. Тя беше една от вещиците-ламия 1 1 Вещица-ламия - В митологиите на някои европейски народи „ламия“ е наричан зъл дух, змия с глава и гърди на красива жена. Счита се, че Ламия убива децата и може да съблазни мъжете и да изпие кръвта им. В гръцката митология Ламия е царица на Либия и любима на Зевс, превърната от Хера в чудовище. - Б. пр. и носеше върху себе си знака на змията. Макар да беше с прекрасно лице, гърбът е беше покрит със зелени и жълти люспи.

Изпълнен с гняв заради измамата й, аз я вързах отново с веригата и най-сетне я отнесох до ямата в Чипъндън. Когато я пуснах, тя започна да се бори толкова силно, че едва я надвих и бях принуден да я тегля за дългата й коса през дърветата, докато тя беснееше и пищеше така, че можеше да събуди и мъртвите. Валеше силно и тя се подхлъзваше по мократа трева, но аз продължих да я влача по земята, макар че къпиновите храсти дращеха голите й ръце и крака. Беше жестоко, но трябваше да се направи.