Джоузеф Дилейни - Проклятието над Прогонващия духове

Това бяха правилните думи и лицето на майстора на ями разцъфна в усмивка.

- Кога ще пристигне камъкът? - попита той.

- Доста преди зазоряване. Каменоделецът сам ще го донесе. Трябва да бъдем готови.

Майсторът на ями кимна:

- Водете тогава, господин Уорд. Покажете ни къде искате да копаем.

Този път в гласа му нямаше сарказъм. Тонът му бе делови. Искаше да

приключи с тази работа. Всички искахме същото, а времето беше кратко,

затова вдигнах качулката си и, носейки тоягата на Прогонващия духове в лявата си ръка, излязох начело в студения, силен ръмеж.

Двуколката им беше отвън, с инструментите, покрити с непромокаемо платнище; от търпеливия кон между тегличите се вдигаше пара.

Прекосихме калното поле и поехме покрай живия плет от трънка към мястото, където той оредяваше, под клоните на древен дъб досами черковния двор. Ямата трябваше да е близо до осветена земя, но не твърде близо. Най-близките надгробни камъни бяха само на двайсет крачки разстояние.

-Изкопайте ямата колкото може по-близо до това - посочих към ствола на дървото.

Бях изкопал много ями под бдителния поглед на Прогонващия духове, за да се упражнявам. В спешна ситуация можех да свърша работата и сам, но тези мъже бяха опитни и щяха да работят бързо.

Когато се върнаха за инструментите си, аз се проврях през живия плет и поех с криволичене между надгробните камъни към старата църква. Беше в лошо състояние: от покрива липсваха плочи и не беше боядисвана от години. Бутнах страничната врата, която поддаде със стон и скърцане.

Старият свещеник беше още в същата поза, проснат по гръб близо до олтара. Жената бе коленичила на пода до главата му, разплакана. Единствената разлика бе, че църквата бе обляна в светлина. Тя беше претършу-вала вестиария за запаса от свещи и ги беше запалила всичките. Имаше поне сто, събрани на групички от по пет-шест. Беше ги наслагала по скамейките, на пода и върху первазите на прозорците, но най-много имаше на олтара.

Докато затварях вратата, в църквата нахлу порив на вятъра и всички пламъци потрепнаха ведно. Тя вдигна поглед към мен, по лицето й се стичаха сълзи.

- Той умира - отекващият й глас беше изпълнен с мъка. - Защо ви трябваше толкова време да стигнете дотук?

Тъй като вестта ни беше застигнала в Чипъндън, ми трябваха два дни да пристигна в църквата. До Хоршоу имаше повече от трийсет мили, а и не бях потеглил веднага. Отначало Прогонващия духове, все още твърде болен, за да стане от леглото, отказа да ме пусне.

Беше краят на септември и бях навършил тринайсет през август. Обикновено Прогонващия духове никога не изпраща чираци да работят сами, докато не ги е обучавал поне година, а аз му бях чирак от по-малко от шест месеца. Това бе труден, плашещ занаят, който често включваше справяне с това, което наричаме „мрака“. Учех се как да се справям с вещици, призраци, богърти и създания, които бродят в нощта. Но дали бях готов за това?

Трябваше да бъде обвързан един богърт, което, ако се направеше правилно, трябваше да е напълно ефикасно. Бях виждал Прогонващия духове да го прави два пъти. Всеки път беше наемал подходящи помощници и задачата минаваше гладко. Тази работа обаче бе малко по-различна. Имаше усложнения.

Разбирате ли, този свещеник беше родният брат на Прогонващия духове. Бях го виждал само веднъж преди, когато посетихме Хоршоу през пролетта. Той ни бе изгледал гневно и бе направил огромен кръстен знак във въздуха, с разкривено от гняв лице. Прогонващия духове дори не погледна в неговата посока, защото не можеха да се понасят и не си бяха говорили вече повече от четирийсет години. Но семейството си беше семейство и тъкмо затова той в крайна сметка ме изпрати в Хоршоу.

- Свещеници! - бе се възмущавал яростно Прогонващия духове. -Защо не се придържат към това, което знаят? Защо все трябва да се месят? Какво си е мислил - да се опитва да обвърже богърт? Нека аз си върша моята работа, а другите хора да си гледат тяхната.

Най-после се беше успокоил и беше прекарал часове, давайки ми подробни указания какво трябва да се направи и съобщавайки ми имената и адресите на копача на ями и каменоделеца, които да наема. Бе назовал също и един лекар, настоявайки, че само той ще свърши работа. Това беше друг досаден проблем, защото докторът живееше доста далече. Наложи се да пратя вест и просто се надявах, че е тръгнал веднага.

Погледнах надолу към жената, която много внимателно попиваше челото на свещеника с кърпа. Мазната му, сплъстена бяла коса беше отметната назад от лицето и очите му се въртяха трескаво в орбитите. Не бе знаел, че жената ще повика на помощ Прогонващия духове. Ако знаеше, щеше да възрази, така че беше добре, дето не можеше да ме види сега.