Джоузеф Лало - Белязана

Стойността на меча не я интересуваше — или поне не и в настоящия момент. Без значение на каква цена можеше да го продаде впоследствие, сега стойността му бе далеч по-голяма. Той бе инструмент, с който щеше да си послужи, за да достигне до единственото нещо, което имаше значение за нея — храната, която да й даде силата да напусне заледената пустош. Символизираше самия живот. Когато най-сетне се окопити, Миранда посегна към животоспасяващия меч.

В мига, в който кожата й се допря до украсената му дръжка, девойката изпита остро изгарящо усещане. То припламна в дланта й и плъзна нагоре по ръката. Миранда се строполи тежко, панически опитвайки се да отскубне ръка от мъчителното горене. Ала пръстите й не се подчиняваха. Наместо това се бяха сключили здраво около източника на болката и не искаха да пуснат. Тя бе почти сигурна, че ще припадне от болка, намираше се само на един удар на сърцето от мрака, когато страданието отслабна, пръстите й се отпуснаха и ръката бе свободна.

Дишаше насечено, стискайки наранения крайник. Какво се бе случило току-що? Дали не бе задействала капан? Насочи насълзените си очи към лявата ръка, страхувайки се от това, което бе възможно да види. И без рана оцеляването й бе достатъчно несигурно. За огромно облекчение, дланта бе само почервеняла, сякаш опарена с гореща вода. Обикновена превръзка щеше да е достатъчна. Миранда се отдръпна при огъня, за да си поеме дъх.

— Затова мразя оръжията. Намирам меч и той съумява да ме нарани два пъти, без изобщо да е в ръката на стопанина си — рече тя, хвърляйки гневен поглед към острието.

Докосна с наранената си ръка цицината, която вече се бе оформила на главата й от първата среща с проклетото оръжие. Отново и отново проклинаше меча в ума си, без нито веднъж да помисли, че ако главата й бе попаднала върху някой от режещите ръбове, изобщо нямаше да й се налага да страда. Когато гневът й поутихна, тя се взря мрачно в огъня и откъсна парче от одеялото, за да превърже ръката си. Докато правеше това, светлината на пламъците танцуваше около нея. Изгладнелите й очи бавно се преместиха към меча, сетне към раницата, сетне отново върху меча…

— Не! Ще бъда истинска глупачка да грабна отново онова острие. Изкарвала съм дни без храна. Ще мога да издържа още един. Пък и храната в раницата сигурно е развалена. Била е на открито поне няколко дни. Защо да рискувам да си изгоря и другата ръка за някаква си развалена дажба? — размишляваше на висок глас тя.

Стомахът й изкъркори гръмко.

— Разбира се, обгарянето не беше чак толкова лошо. Не ме уби. В крайна сметка вероятно е било капан, така че каква е вероятността да се задейства дважди? Сега е такъв студ, че храната ще да се е запазила — отново се впусна в размишления, този път отстъпвайки пред глада си.

Внимателно пристъпи към оръжието. Протегна превързаната си ръка към дръжката, същевременно стараейки се да държи тялото си на разстояние. Докосна меча. Потръпна в очакване на нова агония, но когато такава не последва, Миранда разбра, че е безопасно да използва здравата си ръка. Уви пръстите на десницата около дръжката и дръпна, но ледената земя не желаеше да пусне меча и той се разклати едва-едва. Миранда стисна и с лява ръка, дърпайки силно. Друг път оръжието щеше да е свободно отдавна, ала гладът я бе лишил от повече сили, отколкото бе предполагала. Ако не се бе опитала да измъкне храната днес, на сутринта нямаше да може дори да се надигне.

Най-сетне мечът изскочи от земята. Тя го провлече и втъкна върха на острието под ръба на огромния щит.

— Много ми е неприятно, сър — изръмжа тя на покойния си благодетел. — Наистина осъзнавам колко непочтително е това — изръмжаване. — Но не разполагам с избор.

След няколко минути дърпане и извинения, ледът бе разчупен и тя измъкна раницата. Нетърпеливо я отвори. Спасител! Осолено месо и сухари. Далеч от пиршество, но повече от достатъчно да я спаси. Пищата 1 1 „Пища“ (рус.) — храна. — Бел. cattiva2511. бе попрецъфтяла, но стига да беше ядлива, щеше да свърши работа. Откри и малка кесийка медни монети, както и замръзнала манерка с вода. Имаше и съд за готвене и още нещо, което още повече повдигна духа й. В горната част на раницата имаше каиши, означаващи само едно.

— Каишки за палатка! Имал си палатка, страннико! И ако ти си имал такава, то значи аз ще имам . Трябва само да я намеря.

Сграбчвайки най-голямата главня от огъня, Миранда започна да я размахва близо до земята. Не след дълго откри каквото бе останало от палатката. Бе потънала в земята, една от подпорите се бе счупила. Девойката я издигна до огъня. Топлината бавно изпълни полуразрушения платнен заслон, предоставяйки на Миранда първото удобство, което бе изпитала от дни насам.