Джоузеф Лало - Битката при Верил

… за усилната работа и подкрепата, принос на следните хора, без които нямаше да държите тази книга в ръце:

Ник Делигарис

За великолепните корици.

Ана Геноезе

За помощта, оказана ми от нея по обогатяването на монотонния ми изказ.

Моите почитатели, блогъри и приятели:

За това, че ме насърчаваха, вдъхваха ми увереност и спомогнаха да стигна толкова далеч.

Дъските под нозете на Миранда поддадоха в същия миг, когато останките от тавана над челото й сториха същото. Момичето пропадна в някаква кухина в пода. Опитвайки се панически да избяга от стоварващия се отгоре й форт, девойката напипа някаква метална дръжка, която принадлежеше на капак, привидно издълбан в каменния под. Разполагайки само с мигове, тя го отвори и се провлачи в тъмнината. Около нея постройката се срутваше с оглушителен рев, а Миранда не спираше да пълзи по тунела. Грохотът стана по-приглушен, струпалите се отломки поглъщаха все по-голяма част от звука. Избраната игнорира мисълта, че бива погребана жива. Мислите относно това място и какво може да намери тук също бяха прогонени по сходен начин.

Единствената настояща мисъл в съзнанието й бе оцеляването — да се махне от огъня, да се махне от срутването. Останалото щеше да почака.

Огънят я бе изтощил в далеч по-голяма степен, отколкото осъзнаваше, тъй като няколкото опита да се изправи се провалиха. Долетелият иззад нея звук на ронещи се камъни я увери, че е по-добре да продължи да лази, отколкото да умре, опитвайки се да се изправи. Димът, с който се бе нагълтала, все още изгаряше дробовете й. Продължи да пълзи напред, изстисквайки от тялото си всеки възможен инч разстояние, до пълна изнемога. А тя не забави особено появата си. Гръмовните звуци на срутването бяха погълнати от уморена празнота.

Може би часове по-късно, може би дни, очите на Миранда се отвориха отново — символично действие заради гъстата тъма наоколо. Димът вече не я измъчваше, но въздухът бе застоял. Закашля се и се задави, докато се обръщаше по гръб. Остра болка я накара да издърпа нещо, заболо се в рамото й. Когато най-сетне умът й се проясни съвсем, пронизващата тишина доведе обратно тревогите, прогонени по-рано. Какво беше това място? Като се вземеше предвид чудовищността на творенията, обитавали горните етажи, девойката потръпваше при мисълта що за създания трябва да са складирани тук, в тези катакомби. В подобен мрак нямаше и смисъл да държи очите си отворени. Зажадняла за някакво възприятие, Миранда напрегна слух. Нищо. Мълчанието бе неземно, потискащо и повсеместно. Носът и езикът й я уведомяваха единствено за изгоряла дървесина, така че допирът оставаше единственото й сетиво. А казаното й от него я объркваше.

Подът беше… от плочки. И то подредени по сложен маниер, усещаше го. Отново се претърколи по корем и прокара пръсти по стената. Тя също бе облицована със същите плочки. Сетне ръката й напипа нещо гладко, наподобяващо ивица метал или стъкло. Пръстите й изтръгнаха ярка, синьо-бяла искрица светлина, която бавно се смекчи. В първия миг това я ужаси. Но мекото сияние започна да се разпростира по ивицата, разпръсквайки се и извивайки се към оказалия се сводест таван. Миранда осъзна, че не долавя нищо заплашително, могъщо или волево. Единствената цел на това сияние бе да осветява тунела. Окъпана във виещата се ивица светлина, разстилаща се из прохода, девойката прибави и визуална картина към нещата, които досега само усещаше.

Целият тунел бе покрит с мозайка, простираща се и в двете посоки — назад до срутените отломки и напред, където продължаваше по-дълго от погледа на зачервените й очи. Неравномерни по големина парчета черни и бели плочки се сливаха във форми. Някои от формите бяха изградени от черни плочки, други — от бели. Всяка част от мозайката изобразяваше някакво същество, всички сключени и преплетени в някаква борба или танц. Изобразените зверове бяха разнообразни — от коне, птици, дракони и други познати й създания, до чудовища, които не разполагаха нито с нозе, нито с очи, нито с нещо, което някое създание трябваше да притежава. И въпреки това девойката усещаше, че подобни същества наистина съществуваха някъде.

С огромно усилие се изправи на обгорените си, не само от умора, крака. Проболият рамото й обект се оказа горната част на жезъла й. От останалата част нямаше и следа. Момичето бързо се наведе и го взе, съжалявайки за нарушената му цялост. Сега повече от всичко се нуждаеше от нещо, на което да се опре. Нищо, засега и стената щеше да свърши работа.