Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Преди няколко мига? — объркано запита девойката.

— Да. Мигновено пътуване. Транспортация. Заигравах се с редица забранени техники, но нямаше как, защото точно те криеха принципите. Отне ми само малко иновация, известно ровене и няколко седмици — обясни младежът, приключвайки с целението, за да се заеме със собствените си рани.

Дийкън бе ентуелският майстор на мистичните изкуства, известни като сива магия. Тази обширна дисциплина обхващаше всичко, което не е специфично отдадено на лекуване и нараняване и не бе базирано на елементална основа. Бе отдал целия си живот, още от най-ранно детство, на усвояването на тези тайнства. За него те се бяха превърнали във втора природа — нещо, което разбираше толкова задълбочено и подробно, че често забравяше за съществуването на онези, които не притежаваха подобно познание.

— Как си могъл да ме наблюдаваш? — попита тя, опитвайки се да се изправи на възстановените си нозе.

— Далекозрението е всъщност простовата магия. Но преодоляването на влиянието на планините изискваше ти да се напрягаш мистично, за да мога да те открия. Оказа се, че го правиш достатъчно често, така че успявах да те видя.

Докато говореше, гласът му потрепери, последван на свой ред от тялото.

— Наред ли е всичко? — запита Миранда.

— Нищо няма… Просто… Винаги ли е толкова студено тук?

Миранда осъзна, че одеждите му в никакъв случай не можеха да се определят като подходящи за северния климат. Бе облечен единствено в сивата туника, която носеше и в Ентуел. Изобщо не можеше да предостави сносна защита срещу вледеняващия вихър.

— Небеса! Защо не си взе по-топли дрехи? — попита момичето.

— В-в последно време не мислех особено ясно. Не и откакто… Няма значение. В торбата си имам разни нещица, които ще помогнат.

Треперейки, Дийкън отиде до кратера, съдържащ торбицата му и останките от второто чудовище. Съзирайки ги, младежът подскочи.

— К-к-какво е т-това? — рече той, очевидно едва сега зърнал чудовищата, от които бе спасил приятелката си.

— Не зная, излязоха от стената. Нещо изфантазирано от Димънт, в това съм убедена.

— Димънт — замислено изрече младежът, сякаш името му бе познато. — Уд-дивително. Не съм виждал нищо, създадено по подобен начин.

— По-късно може да го изучаваш. Сега трябва да се сгрееш — напомни му Миранда.

— Определено.

Дийкън хвана торбата и се опита да я повдигне, но тя не помръдна.

— П-п-по дяволите. Страхувах се, че нещо подобно ще се случи. Транспортацията е увредила заклинанията — рече той. — Ще от-т-тнеме само секунда да ги поправя.

С трепереща ръка протегна кристала към торбата. Изблик светлина и усилие на волята и миг по-късно торбицата започна да се издига, очевидно вече недостатъчно тежка, за да премазва останките от чудовището. Дийкън отново я сграбчи и я вдигна с лекота, сякаш е празна. Бръкна вътре, движенията му бяха съпроводени с дрънчене.

— Т-т-т-рябваше да подредя нещата по-внимателно — рече той, внезапно сполетян от дълга, суха кашлица, предизвикана от студа. Когато пристъпът се уталожи, младежът насочи изтормозено око към вратата. — Може би вътре е по-топло?

— Не бих рискувала. Върху вратата имаше някаква магия, която освободи създанията.

— Щом е имало, значи може и да се премахне — рече той, затваряйки торбицата и втурвайки се към портата.

Миранда притеснено го наблюдаваше. Дийкън оглеждаше входа дори без кристала си, следвайки някакви линии и схеми, които не се виждаха. Накрая очите му се спряха на нещо.

— Ето. Р-руни. Не ги разпознавам… но… изглежда са използвани. Ако успеем да н-н-насилим вратата, магията няма да се активира повторно — с увереност изрече младежът.

С тези думи блъсна портата с рамо, отскачайки болезнено. Тогава вдигна кристала си. Нов проблясък и вратата полетя навътре с такава сила, че за малко не бе откъртена от пантите. Дийкън се втурна вътре. Когато не последва нито затръшване, нито поява на още чудовища, Миранда го последва, затваряйки след себе си. Младежът триеше ръце и отчаяно се оглеждаше за някакъв източник на топлина. Когато не откри нищо, вдигна ръка и остави кристала си във въздуха. Кристалният фокусиращ камък с яйцевидна форма засия с топло оранжево сияние. Почти веднага температурата в стаята стана поносима. Магьосникът опря гръб на стената, въздъхна и се отпусна на пода.

— Трябва да се махнем колкото се може по-бързо. Това е кабинетът на Димънт, доколкото мога да преценя. Не искам да ме свари тук — предупреди Миранда, още веднъж оглеждайки се нервно.