Джоузеф Лало - Битката при Верил

Страхът и отчаянието за миг й позволиха да забрави състоянието на краката си — девойката се хвърли настрана, когато първото създание се стрелна. Второто се втурна нанякъде, отдалечавайки се от вратата. Миранда се претърколи на колене и опита да се изправи, а съществото вече се обръщаше. Двете чудовища се движеха с бързината и плавността на изначалните котешки форми, впоследствие покварени и извратени. Само миг — и първата пантера вече бе готова за нова атака. Второто създание се бе отдалечило на значително разстояние, направи завой и спринтира към девойката.

Миранда съсредоточи смехотворните си останки енергия в нищожна защита. Кълбо мистична енергия обърка леко по-близкото чудовище, а момичето се добра до вратата и се облегна върху нея с цялата си тежест. Тя не помръдна. Девойката извърна очи към безименния звяр, изправил се пред нея. Назъбени, неестествени остриета потракваха нетърпеливо. Избраната издигна строшения си жезъл — напразно действие, тъй като духът й бе изтощен до крайност. Гибелта бе неизбежна. Можеше единствено да направи победата по-скъпоструваща. Косъмчетата й настръхнаха. Сърцето й биеше оглушително. Както често се бе случвало в разгара на битката, времето привидно спря. Съзнанието й бе обхванато от пламъците на страха. По кожата й лазеха тръпки. Усещането се усилваше с всеки отминал удар на сърцето. Не беше страх. Не беше очакване. Бе нещо различно.

Сякаш раздрал самата тъкан на екзистенцията, изблик светлина разсече въздуха над нея, наподобяващ застинала мълния. После още един и още един. Започнаха да се разширяват, от тях изникваха други цепнатини, също уголемяващи се на свой ред. След миг над главата й висеше бодлив венец чиста светлина. Далечен вик внезапно долетя, усилвайки се. Дори и стиснала плътно очи, Миранда продължаваше да вижда светлината.

С оглушителен трясък, светлината внезапно изчезна. Момичето отвори очи. Пред нея стоеше млад мъж с рошава кестенява коса и сива туника. Бе стъпил сред останките на заплашващия я звяр. Необяснимият новодошъл простена, бавно опомняйки се от шока, страха и объркването. Миранда го познаваше. Млад магьосник, когото бе срещнала в място на име Ентуел. Хранилище на знание, скрито зад коварна пещера. Девойката бе прекарала известно време там — преди цяла вечност, струваше й се — подобрявайки магическите си умения. Той беше неин учител, неин ментор — и най-вече приятел — но Миранда бе принудена да го изостави, когато напусна въпросното райско селце. Казваше се Дийкън.

Неизброими пъти след това си бе припомняла прекараното с него време. Сега, по необясним начин, той се бе завърнал, появата му смазала чудовището, което я заплашваше.

Хиляди въпроси и дузина емоции си оспорваха вниманието на Миранда, но имаше нещо неотложно, което стоеше на най-преден план — другото чудовище. Преди да е успяла да си поеме дъх, за да нададе предупредителен вик, втора цепнатина се плъзна в небето, изхвърлила малка бяла торба. Тя се приземи върху звяра с далеч по-голяма от съответстващата на теглото й сила, точно когато въпросният се намираше само на няколко крачки от възможността да постави рязък край на внезапното събиране. По най-невероятен начин кризата бе свършила.

Миранда огледа наранения си приятел. Падането, и по-конкретно онова, върху което бе паднал, го беше разтърсило. Дийкън отново простена и се претърколи, първо изправяйки се на колене, впоследствие и на крака. Стиснатите му очи внезапно се отвориха.

— Миранда! — викна той, сякаш току-що си бе припомнил забравено име.

Очите му се застрелкаха наоколо, накрая я откри. Втурна се до нея.

— Миранда! Небеса! Същинско чудо! Добре ли си? — запита той, прикляквайки край нея, мигновено забравил собствените си наранявания. — Не, никак не си. Кристалът ми! Къде е?

— Дийкън… Дийкън. Дийкън! — извика тя, накрая опомняйки се достатъчно, за да може да приеме появата на стария си приятел.

— Ето, да — каза младежът, трескаво изваждайки кристала си. — Какво изисква най-спешно целение?

Гласът му бе настойчив и отчаян.

— Моля те, Дийкън, успокой се. Благодарение на теб, опасността е отстранена. Откъде идваш? Как така се озова тук? — запита момичето.

— Направо от Ентуел — отговори той, докато си припомняше отдавна забравената бяла магия, за да се заеме с наранените й крака.

— Но как? Толкова е далече. Кога тръгна? Как ме откри?

— Тръгнах преди няколко мига. Наблюдавах те, доколкото ми позволяваха възможностите. Беше… част от скорошна промяна на насоките ми.