Джоузеф Лало - Битката при Верил

— За тях съм убедена, но все още не съм сигурна къде се намираме ние — отговори Миранда.

— Ориентиране… Заклинания за ориентиране. Никога не съм се задълбочавал в тях. Съществуват, естествено, но в място като Ентуел от тях няма нужда. Един момент, сега ще сътворя едно — рече той, мърморейки си под нос, докато отново ровеше из чантата си.

— Картата — напомни му момичето.

— Да, убеден съм, че мога да направя карта, трябват ми само няколко думи, за да опресня паметта си. Къде ми е книгата?

— Не, Дийкън, говоря за картата, която взе от кабинета. Бихме могли да използваме нея.

— О… о, да, да. Разбира се. Къде ми е умът? — отвърна магьосникът бързо измъквайки грижливо сгънатата карта.

Още щом бе извадена, вятърът се опита да я грабне от ръцете му, но бе нужен само един жест, за да ги остави стихията на мира. За момент Миранда се удиви на безгрижния, безусилен начин, по който Дийкън вплиташе магия във всичко, което вършеше. Използваше я по начина, по който друг би си послужил с ръка, за да отметне перчем или да завърже възел, докато умът му е зает с други неща.

Девойката се обърна към картата. Бе начертана със същата изчерпателна детайлност, влагана от Димънт във всичко. Надписите също бяха на мистериозния език, който бе видяла из лабораторията и кабинета. Не разпознаваше думица или символ, но това не беше от значение. Местоположението на форта беше нанесено. От него се простираше тънката линия на тунела, през който бе пропълзяла. Кабинетът също беше отбелязан. Мястото, където почувства останалите, беше отдалечено на значително разстояние. Или Лейн и другите се бяха движили много бързо, или е лежала в безсъзнание доста продължително време. Вероятно и двете. Без значение, нямаше да ги настигнат пеш.

— Те са тук. Отправили са се към планините, а може и вече да са там. Не зная защо отиват в тази посока. Преди това се бяха отправили на юг — рече Миранда.

— Какво ще предприемем? — нетърпеливо попита Дийкън.

— Много по-бързи са от нас и са на голямо разстояние — започна да размишлява тя на глас. — Можеш ли да ни отведеш при тях по същия начин, по който дойде?

— Не. Не, в никакъв случай. Заклинанието е прекалено нешлифовано. Прекалено опасно. Не разполагам нито със силата, нито с фокуса да отнеса дори един от нас.

— Тогава как си тук?

— С помощта на значителната подкрепа на Азриел, както и с известна манипулация на вероятностите.

— Значи ще трябва да се отправим към този град. С малко късмет там ще намерим коне. Пътьом може да ми обясниш какво имаш предвид под „манипулация на вероятностите“.

Когато картата бе сгъната и прибрана и на вятъра бе позволено да поеме предпочитаната от него посока, двамата се отправиха към указания върху картата град. Дийкън подробно обясняваше методи, които е използвал да я намери и да иде при нея. Изричаше объркващи аналогии, сравнявайки тъканта на реалността ту с нагъната хартия, в която е пробита дупчица, ту с многостранен зар, подправен да падне по определен начин. Твърдеше, че използваното от него заклинание не било достатъчно силно, за да е напълно сигурен, че ще бъде пренесен, освен ако безкраен низ фактори не се окажели благосклонни, а той не разполагал със силата да ги манипулира. Наместо това насочил усилията си към измяната на законите, които напътствали реалността, манипулирайки вероятността, докато някакво неописуемо невероятно събитие, без значение какво, създаде нужния ефект в нужното време.

Очевидно трите мълнии, които бе видяла, представляваха невъзможното съвпадение, от което се нуждаеше Дийкън. Всичко това изглеждаше истинска лудост, но той говореше за него съвсем небрежно, сякаш представлява нещо простовато.

Когато приключи с лекцията си, младежът подкани — по-скоро помоли — Миранда да разкаже за премеждията си след напускането на Ентуел. Бе я зървал съвсем за кратко. Макар да имаше откъслечни моменти, в които долавяше мислите й, умът му ламтеше да узнае всеки миг. Миранда се съгласи. Мигновено извади от торбата дебелата книга, която в Ентуел не бе напускала ръцете му. Записваше думите й старателно, на моменти разпитвайки за допълнителни детайли. Трескаво скицираше гледките, които тя описваше.

Ентусиазмът му към новонаученото предоставяше на ума му различно занимание, което го разсейваше от студа. С напредването на северния ден все по-често оставяше стилуса, за да разтрие ръце. Но и в тези случаи книгата и писалката оставаха да висят във въздуха пред него, прилежно вписвайки думите на Миранда.