Джоузеф Лало - Битката при Верил

Безразлична към студа, девойката се чувстваше подтикната да продължи, напук на умората, която изпълваше съществото й. „Спането“ й в тунела далеч не можеше да се нарече ободряващо — и макар Дийкън да бе излекувал нараняванията й, не можеше да стори нищо, за да възстанови силата й — телесната или умствената. По времето, когато дневната светлина започна да гасне, стана ясно, че енергията на Миранда ще достигне лимита си далеч преди достигането на града. Очите й сами се насочиха към малка горичка, която щеше да бъде достатъчна да ги приюти — поне от любопитни погледи, ако не от студа и вятъра.

Когато Миранда се отпусна на земята, облягайки се на едно дърво, Дийкън се настани по сходен начин срещу нея. Изглеждаше напрегнат, сякаш бе забравил нещо.

— Какво има? — попита девойката.

— Ще… ще прекараме нощта тук — изрече той, наполовина като въпрос, наполовина като твърдение.

— Страхувам се, че да.

— О, не е проблем. Просто атмосферните условия са сурови и не бях сигурен дали спането на открито е… няма значение. Огън? Да запаля ли огън? — заекна той.

— Наоколо не гъмжи от сухи дърва — отговори момичето.

— Няма повод за притеснение.

Един мах на ръката — и на няколко инча над леда затанцува пламък, който не обръщаше внимание, че не е подхранван с никакви подпалки.

— Ще се задържи ли до сутринта? — попита Миранда, усмихвайки се на поредното Дийкъново дело. На практика тя би могла да стори същото — но на него изглежда не му костваше никакви усилия.

— Ще се задържи до края на седмицата, ако не го угася.

— Чудесно! Предполагам, че в торбата ти надали има храна?

— Не се сетих да взема… О! Май донесох няколко от ябълките ти! — присети се младежът, започвайки да рови. — Ако се бях замислил по-сериозно, щях да донеса достатъчно запаси за цяла армия. И нещо, върху което да се спи! Да му се не види, къде ми е бил умът?

Накрая извади четири лъскави, червени ябълки, една от които подхвърли на Миранда.

— Наистина изглежда странно — отбеляза тя, вдъхвайки дълбоко аромата на пресния плод, преди да отхапе.

— Вниманието ми бе изцяло ангажирано от смятания за по-сложен проблем за достигането на външния свят. Почти не се замислях за евентуалния успех. Вероятно не съм смятал успеха за достатъчно възможен, за да се подготвя — обясни Дийкън.

— Не е трябвало да поемаш такъв риск — смъмри го девойката.

— Непосилно ми е да си представя какво щеше да се случи, ако не бях. Щеше да бъдеш убита. Трябваше да опитам. Рискувах единствено живота си. Не означава нищо на фона на мащабните неща.

— За мен означава много — рече тя.

Известно време двамата мълчаха.

— Ти… също означаваш много за мен — успя да изрече Дийкън.

Пошава неловко, изглеждайки сякаш щеше да изпълзи от кожата си, ако може.

— И за света — добави с потръпване, като че съжаляваше за изреченото току-що.

Нервно захапа плода и срамежливо се загледа другаде. След няколко секунди Миранда наруши мълчанието.

— Очевидно си пропуснал да донесеш най-необходимото. Какво всъщност си помъкнал? — поинтересува се тя, усещайки, че промяната на темата би била удачна.

— О, ами много неща. Определено трябваше да ти ги дам по-рано — каза младежът, започвайки да се рови из торбата. — Наметалото, естествено, но освен него нося лък и колчан със стрели. Няколко кинжала… Ето и книгата ми с магии… Няколко целебни еликсира… Къде ли се е дянал? А, ето!

Когато за пореден път издърпа ръката си от торбата, между пръстите му проблясваше чист като неговия кристал.

— В деня, в който стана главен майстор, занаятчиите ни се заеха да ти изработват подобаващ на умението ти кристал, както и съответстващ жезъл. Напусна ни преди приключването и на двете, но работата по тях продължи. Жезълът още не е готов, но кристалът бе завършен преди дни. Успях да… се сдобия с него. Прецених, че ще принесе по-голяма полза в ръцете ти, отколкото да прашасва върху рафта — каза Дийкън, докато й показваше камъка.

Докосна горната част на счупената й тояжка. Обвилото стария кристал дърво се разви като живо, прие новия камък и се пристегна отново. Дийкън прибра в торбата си стария скъпоценен камък, понастоящем помътнял и напукан заради изтърпяното.

Миранда моментално усети ефекта на новия кристал. Тормозещата изморения й ум мъгла се разпръсна, сякаш жезълът бе поел част от умората връз себе си.

— Разлика като от небето до земята, нали — отбеляза Дийкън. — Не беше много отдавна, когато аз самият получих майсторския си кристал. Едва преди няколко години. Само почакай до сутринта, когато ще имаш повече сили. Невъзможните преди неща ще бъдат достижими, а простите неща вече няма да изискват никакви усилия.