Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Благодаря — изкикоти се девойката.

Двамата закрачиха. Ужасът от предишното прекосяване на прага до такава степен беше погълнал Миранда, че тя не бе обърнала внимание къде я бе отвела вратата. Намираха се на ръба на стръмен, заледен склон. Слабото сияние на утринното небе хвърляше светлина върху оскъдно залесен пейзаж. Заради изтощението помнеше смътно откъде бяха дошли, но бе сигурна, че сега се намираше далеч от мястото, където бе влязла във форта с другите Избрани.

Нищо съзряно от очите й не й предоставяше информация къде се намира. След няколко мига взиране, безплодно дирило някакъв околен отличителен белег, девойката узна със сигурност единствено, че фортът се намира някъде на югозапад. Не някакво мистично усещане, а колоната черен пушек, забита в небето, й показа това.

— Къде ще идем? — попита Дийкън, удивлявайки се на ширещата се край тях земя. Не бе посещавал друго място, освен Ентуел. Дребен и съвършен, това бе представлявал неговият свят. Губещите се в далечината хълмове, заснежените планини, пръснатите дървета, слабите проблясъци на далечни огньове… всичко това притежаваше мащаб, който го смайваше и объркваше.

— Трябва да открием другите. Бяха се отправили на юг, към Тресор. Не зная къде да ги търсим, нито на какво разстояние от тях се намираме. Ти можеш ли да ги намериш?

— Не, но мога да ти помогна ти да го сториш. Срещал съм само Лейн. Не познавам достатъчно от душата му, за да определя местоположението му, но съм в състояние да подсиля твоето дирене — обясни младежът.

— Много добре — отвърна тя, тутакси затваряйки очи и разстилайки немощно ума си.

Миг по-късно усети топлите му пръсти да се затварят около ръката й. Прохладна, нетрепваща яснота плъзна из съзнанието й, напомняща предоставяната от фокусиращ кристал, но далеч по-значителна яснота. Девойката започна да разпростира ума си, но ръцете му се отделиха от нейните. Яснотата напусна съзнанието й със същата скорост, с която се бе и появила. Миранда отвори очи и видя нервност върху лицето на младежа.

— Никога не прави това. В подобни времена това е най-лошото, което би могла да сториш — предупреди той.

— Защо?

— Разстилаш съзнанието си надалеч.

Девойката премигна.

— Не ми е познат друг начин да ги намеря. Каква опасност може да има?

— Процедурата може да бъде сравнена с издигането на видим за всички маяк. Може и да откриеш търсените от теб, но онези, които те преследват, несъмнено ще те намерят на свой ред — обясни Дийкън.

— Тогава какво да правя?

— Позволи ми да демонстрирам.

Взе ръката й и двамата отново се концентрираха. Дийкън заговори. Гласът му ясно отекваше не само в слуха, но и в ума й. Говореше за същия метод, който бе използвал, за да намери нея. По-директен, по-целенасочен и практически незабележим. Не след дълго Миранда усети съзнанията на другите — с такава яснота, сякаш стоеше до тях.

— Усещам ги. Зная къде са — каза тя. — Айви… тя… Усещам мъката й. Мисли, че съм мъртва.

— Скоро ще узнае истината — каза Дийкън.

— Не… Не разбираш. Тъгата й измъчва не само нея, но и останалите. Трябва да й кажа, че съм жива — обясни девойката.

— С останалите няма да е възможно — умовете им са прекалено силни, за да позволят доставянето на съобщение против волята им — но за момента изглежда, че… Айви… е податлива. Ще ви свържа.

Девойката усети как той напряга волята си и внезапно физическата форма на Айви изникна в съзнанието й. Женският малтроп — получовек, полулисица, стоеше пред нея, привидно като истински. Снежнобялата й козина и муцуна, любопитните розови очи, изострените уши и опашката — всичко това изглеждаше като досами нея.

— М… Миранда?! — радостно викна Айви.

— Айви, радвам се да узная, че си добре — рече момичето.

— Ти се радваш?! Мислех, че си умряла. Фортът падна! Ти беше вътре! — изрече Айви през сълзи.

Заради свързаните умове емоцията й наподобяваше трус. Миранда трябваше да напрегне сили, за да поддържа връзката.

— Чуй ме, Айви, искам да знаеш, че скоро ще бъда отново сред вас. Кажи на другите. И бъди внимателна — рече тя.

— Ще го сторя, Миранда — отвърна Айви. Нов изблик, този път на радост, прекъсна единението.

Девойката бавно позволи на концентрацията си да изчезне. Воят на ледената стихия се върна в ушите й. Дийкън я задържа още миг, след което сведе кристала си.

— Забележително — отбеляза момичето. — Така ли ме търсеше?

— Във всеки един момент. Заради проклетата планина се изискваха значително по-големи усилия, но успях да те намеря, така че си заслужаваше — рече той, взирайки се в ръката, която бе държала нейната. Погледът му за кратко докосна очите й. — Знаех, че трябва да ти помогна. Каузата ти… от изключително значение е. Убедена ли си, че знаеш къде са останалите? Можем ли да ги достигнем скоро.