Джоузеф Лало - Битката при Верил

Продължи да се движи по тунела, изобразеното върху мозайката започна да става по-познато. Използваните за целите на Димънт създания се появяваха отново и отново, всяка следваща поява съпътствана с леко изменение. Белият дракон, който бе видяла при свестяването си, биваше примесен с все повече черно, което придаваше на формата му нарастваща гротескност. Накрая от него бе останал само драгойл. Но това не беше най-лошото. Започнаха да се появяват и човешки фигури, чиято еволюция приключваше в образа на близник. Ледени тръпки я побиха. Едно беше да види покваряването на нещо, което й бе познато, но най-притеснително бе това, че всяка последваща форма се променяше неуловимо. Не би доловила разликата, ако не беше видяла хуманоидните фигури в близка последователност.

В съзнанието й започнаха да се оформят смътни мисли относно случването на този процес в света около нея. Имаше толкова много близници, сатанински създания, които се преструваха на човеци. Сигурно вече представляваха ядрото на армията. А бе научила за съществуването им съвсем наскоро. Останалите войници не осъзнаваха ли? Не ги ли тревожеше това? Какви други елементи от света й са били недоловимо покварени, без тя да забележи? Какви бяха онези другите създания?

Не след дълго напрежението в ума й стана не по-малко непоносимо от умората в краката й. Пред себе си видя врата, отправи се към нея с цялата бързина, която можеше да изцеди от себе си.

Когато я достигна, девойката спря. Върху вратата нямаше ключалки, нито някакви руни. Не бе в стила на д’кароните да бъдат толкова невнимателни. От другата страна на тази врата се криеше нещо — нещо достатъчно тайно, за да бъде заровено дълбоко под земята. Несъмнено бе защитено по някакъв начин. Разбира се, нищо от това нямаше значение. Пътят назад бе отрязан. Единствената алтернатива бе да продължи.

Предпазливо и внимателно, Миранда бутна вратата. Щом го стори, светлината зад нея изчезна. По-топло, жълтеникавооранжево сияние, като това на факла, зае мястото й, осветявайки помещението. Необходим бе само един светкавичен поглед, за да се определи кому принадлежи то. Подобно на понастоящем срутилата се лаборатория и в тази стая цареше безукорен ред. Стените бяха обсипани със спретнати лавици тънки книги с кожена подвързия. На няколко дъски бяха окачени подробни скици на различни създания. Висок шкаф бе изпълнен със стъкленици, педантично озаглавени на непознат език. Навсякъде имаше спретнати купчини пергамент, изпъстрени с непознатите руни. Ако фортът представляваше лабораторията на генерал Димънт — създател на нечистите създания, то това помещение бе кабинетът му.

По друго време би изпитала възхищение, но сега беше изтощена, ранена и без никакво съмнение, че ако остане тук, бързо ще бъде открита. Стаята не беше голяма, имаше само още една врата. Под нея се просмукваше издайнически полъх, указващ, че отвежда навън. Лишена от стената, на която да се опира, Миранда се затрудняваше да ходи. Поспря за миг в опит да излекува някои от раните си. Напразно. Силата, която бе изхабила да удържа форта достатъчно дълго, за да позволи на приятелите си да избягат, нямаше да се възстанови до дни, а може би дори седмици. А тук не можеше да почива. Можеше да се надява единствено да настигне останалите. Сред тях можеше да възстанови изгубената енергия, без да се притеснява, че ще трябва да се изправя срещу изникващите заплахи сама. Но ако искаше да ги догони, трябваше да побърза.

Когато най-сетне достигна до вратата, отново не усети никакви защитни мерки. Не долови магия, макар че изтърпените огромни усилия бяха повлияли върху ума й в не по-малка степен от останалите сетива. Отвори и пристъпи навън, където добре познатите леден вятър и режещ северен студ побързаха да я посрещнат. С крайчеца на окото си зърна проблясък на светлина, разнесъл се при прекосяването на прага. Зад гърба й вратата започна да се затваря. Девойката се хвърли обратно в опит да я спре, но бе изблъскана и съборена на земята. Опря ръце върху замръзналата твърд и се опита да се изправи.

Вниманието й бе привлечено от прищракване, долетяло от двете страни на вратата. Отвориха се две ниши. От всяка от тях напред пристъпи звяр, който може да се е зародил единствено в извратеното съзнание на Димънт.

Създанията бяха дълги и гъвкави, телата им наподобяваха снагата на пантера. Но сходността се изчерпваше с главите, които приличаха на поставки за ножове, съхраняващи дръжките. Два чифта назъбени челюсти щракаха на мястото, където трябваше да стои лице. Огромен зъбест рог стърчеше от „челото“. Липсата на очи, уши и всичко останало, което създанията трябваше да притежават, не би трябвало да позволява определянето на тази част от анатомията на съществата като глава. Телата им не бяха прорязани с ивици, а с остри ръбове. Чудовищата нямаше как да гледат към нея, но всяко бе насочило страховитите си оръжия в нейна посока.