Айзък Азимов: Битката за Фондацията

— Пак ти казвам, Хари — рече Юго Амарил, — че твоят приятел Демерцел здравата е загазил. — Той наблегна на думата „приятел“ съвсем леко и с очевидна антипатия. Хари Селдън различи киселата нотка, но я пренебрегна. Вдигна очи от своя компютър и отвърна:

— Пак ти казвам, Юго, че това са глупости. — И сетне със следа от раздразнение — само следичка — добави: — Защо ми отнемаш времето, като настояваш?

— Защото мисля, че е важно — и Амарил седна предизвикателно.

Този жест показваше, че няма да бъде отпъден лесно. Беше тук и тук смяташе да остане.

Преди осем години бе топлотехник в сектора Дал — толкова ниско по социалната скала, колкото въобще е възможно. Селдън го беше измъкнал от туй положение и го бе направил математик и интелектуалец — нещо повече, психоисторик.

Амарил и за минутка не забравяше какъв е бил, какъв е сега и кому дължи промяната. Това означаваше, че ако му се наложи да говори остро на Хари Селдън — за негово собствено добро, — нямаше да го спрат никакви разсъждения за уважението и любовта към по-възрастния човек, нито пък мисълта за собствената му кариера. Той дължеше тази острота — и много повече — на Селдън.

— Слушай, Хари — каза гостът, като сечеше въздуха с лявата си ръка — по някаква непонятна за мен причина ти имаш високо мнение за тоя Демерцел. Аз обаче нямам. Никой от хората, чието мнение уважавам — с изключение на теб, — не мисли нищо хубаво за него. Не ме е грижа какво ще му се случи лично на него, Хари, но доколкото вярвам, че теб те е грижа, нямам друг избор, освен да ти обърна внимание.

Селдън се усмихна колкото на откровеността му, толкова и поради безсмислената му загриженост. Той държеше на Юго Амарил — и нещо повече. Юго бе един от онези четирима души, с които се срещна през краткия период от живота си, докато преброждаше лицето на планетата Трантор: Ето Демерцел, Дорс Венабили, Юго Амарил и Рейч — четирима, подобни на които оттогава не беше откривал.

Те бяха незаменими за него по особен и всеки по свой собствен начин. Юго Амарил бе незаменим заради бързото си схващане на принципите на психоисторията и заради богатото въображение, което непрекъснато го караше да навлиза в нови области. За Селдън бе утешително да знае, че ако нещо се случи на самия него, преди приложната част на математическия апарат да бъде напълно разработена — независимо от бавния напредък и невъобразимите трудности, — ще остане поне един добър мозък, който да продължи търсенията.

— Съжалявам, Юго, не съм искал да бъда нетърпелив с теб или да отхвърля онова, което с толкова загриженост ме караш да разбера. Просто тая моя работа; това да бъдеш декан на факултет… — рече той.

Амарил реши, че е негов ред да се усмихне, после сподави лекото си изхилване:

— Съжалявам, Хари, и не би трябвало да се смея, обаче ти нямаш природни дадености за този пост.

— И аз го знам, но ще трябва да се науча. Трябва да изглежда, че се занимавам с нещо безобидно, а няма нищо — ама нищо — по-безобидно от това да си декан на Математическия факултет в Стрилингския университет. Мога да запълня целия си ден с незначителни задачи, така че никой да не знае или пък да пита за хода на нашите психоисторически изследвания, ала белята е там, че аз наистина запълвам целия си ден с маловажни задачи и нямам достатъчно време да… — очите му огледаха кабинета с натрупания в компютрите материал, към който само двамата с Амарил притежаваха ключ. Материалът бе тъй внимателно формулиран по една измислена фразеология, че даже и някой случайно да попаднеше на него, не би го разбрал.