Айзък Азимов: Битката за Фондацията

През деня илюзията за облачно време се поддържаше, като слънчевата светлина (не слънцето, разбира се, ами слънчевата светлина) се появяваше и изчезваше на случайни интервали. И като беше леко хладно, съвсем мъничко.

На Селдън му се струваше, че напоследък хладните дни са малко по-често от обикновеното. Да не би Трантор да пестеше енергия? Дали неефективността се увеличаваше? Или (и Хари се намръщи вътрешно при тази мисъл) той застаряваше и кръвта му ставаше по-рядка? Пъхна ръце в джобовете на якето и вдигна рамене.

Обикновено не си даваше труд да разсъждава накъде отива. Тялото му идеално знаеше пътя от канцеларията до компютърната зала, оттам до апартамента и обратно. Най-често извървяваше маршрута си с мисли, блуждаещи във всички посоки, но днес някакви звуци проникнаха в съзнанието му. Безсмислени звуци.

— Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…

Бяха приглушени и идваха отдалеко, ала възкресиха един спомен. Да, предупреждението на Амарил. Демагогът. Дали не бе в градчето?

Без Селдън да вземе съзнателно решение, краката му свърнаха от пътя и го изкачиха по малкото възвишение пред университетското поле, което се използваше за спортуване и студентска говорилня.

Насред полето средно голяма тълпа студенти ентусиазирано скандираха. На подиума стоеше непознат човек с гръмък глас и пулсираща дикция.

Това обаче не беше оня, Джоуранъм. Бе го виждал няколко пъти по холовизията. След предупреждението на Амарил Селдън започна да го следи отблизо. Джоуранъм беше едър и се усмихваше със заговорническа дружелюбност. Имаше плътна пясъчножълта коса и светлосини очи.

Ораторът бе дребен и слаб, с широка уста, тъмнокос и гръмогласен. Селдън не се вслушваше в думите му, макар че чу фразата „Властта — от един на многото“ и хоровия ответен рев.

„Чудесно — помисли си, — но как възнамерява да го направи на практика и дали го мисли сериозно?“

Беше се озовал в края на тълпата и се огледа да зърне някой познат. Забеляза Финангелос, студент по виртуална математика. Нелош млад мъж, с тъмна рунтава коса.

— Финангелос — повика го той.

— Професор Селдън — рече Финангелос, след като известно време се блещи в него, сякаш не можеше да го познае без клавиатурата до пръстите му. Затича се към Хари. — Да не сте дошли да чуете тоя образ?

— Дойдох просто да разбера каква е тази шумотевица. Кой е той?

— Името му е Намарти, професоре. Говори от името на Джоу-Джоу.

— Това го чувам — Хари Селдън пак се вслуша в скандирането. То явно започваше всеки път, когато ораторът кажеше нещо важно. — Само че кой е Намарти? В момента не си спомням такова име. От кой факултет е?

— Той не е член на университета, професоре. Това е един от хората на Джоу-Джоу.

— Ако не е член на университета, няма право да говори тук без разрешение. Как смятате, дали има разрешение?

— Не мога да знам, професоре.

— Добре тогава, хайде да научим.

Селдън тръгна през тълпата, обаче Финангелос го хвана за ръкава:

— Не се залавяйте, професоре. С него има бандюги.

Зад оратора, на разстояние един от друг, стояха шестима млади мъже с разкрачени крака, кръстосани ръце и свъсени вежди.

— Бандюги?

— За груба работа, в случай че някой опита нещо по така.

— Тогава той не само че не е член на университета, но дори и да има разрешение, пак не може да оправдае онова, което наричате негови бандюги… Финангелос, известете хората от охраната на университета. Те би трябвало вече да са тук и без да ги известяват.

— Предполагам, че не искат да се забъркват — промърмори Финангелос. — Моля ви, професоре, не се намесвайте. Ако искате да ги извикам, ще го направя, само изчакайте, докато дойдат.

— Може би ще успея да прекратя това, преди да са дошли.

Той започна да си пробива път напред. Не беше трудно. Някои от присъстващите го познаваха, а и всички можеха да видят професорската лентичка на рамото му. Стигна до подиума, сложи ръце върху него и с леко изръмжаване излетя три фута 4 4 Мярка за дължина, равняваща се на 30,48 см. — Бел.ред. нагоре. Раздразнено си помисли, че преди десет години щеше да го стори с една ръка и без да ръмжи.

Изправи се. Ораторът млъкна, гледайки го с бдителни, леденостудени очи.

Селдън спокойно запита:

— Вашето разрешение да говорите пред студентите, господине?

— Кой сте вие? — рече високо ораторът и думите му се разнесоха наоколо.

— Аз съм член на преподавателското тяло на този университет — също тъй гръмогласно отвърна Селдън. — Вашето разрешение, господине?