Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Изглежда — Дийкън болезнено скриви лице, — торбата не е единственото нещо, увредено от незавършеното заклинание.

— Кажи ми какво да сторя! — безпомощно апелира Миранда.

— Не съм… сигурен.

Ръката му внезапно изостави вкаменената черна форма, наместо това сдобивайки се с допълнителни пръсти. Младежът въздъхна облекчено.

— Болката изчезна. Това… Това е хаос — рече той, внезапно намирайки отговор. — Хаос. Разбира се. Хаотичната магия никога не е притежавала свой майстор в Ентуел. Манипулацията на реалността трябва да попада под тази дисциплина. Естествено!

— Можеш ли да го спреш?

Допълнителните пръсти изчезнаха. За момент ръката пое към друга форма, преди да реши да се върне в нормалната си конфигурация. Когато го стори, Дийкън бързо постави кристала в нея. Ярко сияние припламна в сърцевината на камъка. Измина миг, сетне още един. Ръката повече не се промени.

— Какво направи? — запита Миранда.

— Ръчно приложих нормалност. Изглежда манипулирането на вероятностните характеристики е променило ръката ми на фундаментално ниво. Вече не се подчинява на логическите последователности. Сама преминава в различни степени на невероятното. Вече е непредсказуема.

— Как достигна толкова бързо до подобно заключение? — поинтересува се девойката, объркана от детайлността и увереността, придружаващи думите му.

— Бях включил подобно развитие сред възможните ефекти от заклинанието — отговори Дийкън.

— И въпреки това го използва? Защо ти е да правиш подобно нещо? — изкрещя тя.

— Това беше единственият начин да… — поде младежът.

— Не ми казвай това! И двамата знаем, че си се нуждаел единствено от време! Ти си брилянтен! Рискува живота си и си причини това — и за какво? Защото си бил нетърпелив? Защото не си го обмислил? Защото… — беснееше Миранда.

— Защото те обичам! — викна Дийкън.

Тя потъна в смаяно мълчание.

— Затова не можех да разсъждавам трезво. Това е болестта, за която Калипсо говореше, силата, за която ми бе споменал Гилиъм! Непрекъснато мислех само за теб! Трябваше да бъда с теб. Нищо друго нямаше значение тогава — нищо друго няма значение и сега!

Думите отдавна чакаха да бъдат освободени. Миранда се вгледа в очите му. Искряха от емоции — и най-вече от облекчение.

— Ако не бях такъв глупак, щях да го осъзная много по-рано. Щях да ти кажа преди да напуснеш. Щях да тръгна с теб. Но тогава не ми беше ясно. Сега вече е — призна младежът.

— Дийкън… Чувствам се по същия начин. През целия си живот съм копняла да срещна човек като теб. Бях се самоубедила, че подобен човек не съществува. Прекараното с теб време в Ентуел беше като престой в рая. Да бъда до някой грижовен, интелигентен… всичко, за което се бях надявала. Явно аз самата също не съм го осъзнавала, инак щях да остана.

— Не. Трябваше да вървиш. Така трябваше да бъде. Нито за миг не съжалявам за решението си, ти също не бива да го правиш.

Миранда пристъпи и го прегърна. Дийкън стори същото. Останаха притиснати в продължение на един дълъг момент, докато накрая се разделиха. Задачата им не можеше да чака.

— Можеш ли да излекуваш ръката си? — попита тя.

— Със сигурност не и по същия начин, по който е била изменена. Както можеш да си представиш, същината на магията на хаоса е да бъде непредсказуема. Много е вероятно да съществува лек, но засега ще трябва да се задоволя с нещо временно — рече той, бъркайки в торбата. — Друго заклинание ще свърши работа. Просто ми трябва нещо… което да не се налага да държа непрекъснато или да забравя да взема.

— Момент… май е време да изпитам новия си кристал — рече Миранда.

Девойката взе една стрела от колчана на гърба си. Изваждайки кинжал, отряза наконечника й. Издигна жезъла си и пусна връхчето на стрелата. То увисна във въздуха, непоискало никакво усилие от нейна страна. Възползвайки се от наученото в родното място на Дийкън, Миранда бързо повиши температурата на късчето, докато пред нея не остана да виси нажежена до бяло течност. Още няколко мисли оформиха пръстен, който бе покрит с украса. Ненужният метал бе оформен във втори, по-деликатен пръстен. Последна мисъл охлади двата пръстена и ги постави в ръката й.

— Брилянтно. И майсторски изработено — рече Дийкън, възхищавайки се на връченото. — Достойно е за използване като тест в Ентуел. От теб би излязъл прекрасен учител.

— Достатъчно ли е? Ще задържи ли заклинанието?

— Нормален наконечник не би бил достатъчен, но ентуелският ще свърши работа.