Джоузеф Лало - Битката при Верил

Срутеният форт едва не бе отнел живота й, а сега се оказва, че има още десетки като него.

Неприятното разкритие вложи подновено усещане за неотклонност в умовете им. До този момент Дийкън имаше късмет. Още не се бе изправял срещу някой от генералите и се бе сблъскал леко със създанията им — но Миранда познаваше до болка нещата, на които враговете бяха способни. Ужасяваше се от мисълта, че корените им са вплетени толкова надълбоко. Почти подтичваше напред, съзнанието й обгърнато единствено от мисълта да настигне останалите. Дийкън се стараеше да не изостава, препъвайки се на моменти, защото част от вниманието му бе все така насочено към неразгадаемите руни.

Освен множеството листове и артефакти, обикалящи около него, бе струпал по раменете си и под мишниците редица други предмети, всеки от които притежаваше познати символи, редом с чуждите. Те можеха да се окажат ключа към разгадаването, предоставяйки някаква база за сравнение.

Бледата светлина на деня отмина. Когато приближиха малкия град, последните остатъци от сиянието й висяха в ъгъла на западното небе. Нужен бе само един бегъл поглед, за да се види, че разрушението на форта — форт, който като нищо би могъл да е останал скрит от тях до появата на масивната колона пушек — бе всял смут. Мястото бе прекалено малко, за да има патрулиращи войници, но улиците гъмжаха от най-здравите местни, организирали се в доброволни отряди. На Миранда й беше ясно, че сега не е най-подходящият момент да се появи там в сегашния си вид, пристигайки от полето, дори и ако все още не представляваше всеизвестен обществен враг. Освен това не се виждаха никакви конюшни. Вероятно единствените намиращи се в града коне принадлежаха на местните жители. Да се отнеме животното на човек от толкова малък градец — без значение дали чрез кражба или покупка — си беше практическо заточаване.

Няколко секунди Миранда стоя мълчалива, обмисляйки какво да предприеме. Първоначално Дийкън се възползва от възможността да потъне в Димънтовите бележки, но бързо забеляза разтревоженото изражение на приятелката си. Подканена от младежа, тя обясни ситуацията. Източникът на затрудненията й за пореден път се сблъска с живота, на който Дийкън бе свикнал в Ентуел. Ако някой тамошен се нуждаеше от нещо, нужно бе единствено да го поиска. А дори и това рядко се налагаше, всичко бе осигурено. По същия начин не разбираше защо пешата им поява, която щеше да ги накара да изглеждат като виновници за случилото се, а те наистина бяха, представляваше проблем. Но главно не можеше да проумее едно:

— Но ти си Избрана. Опитваш се да се върнеш при останалите Избрани и да подновите делото си за спасяване на света. Несъмнено местните с радост биха ти предоставили нужното.

— Тук пророчеството се смята за нещо като приказка.

— Разбирам… — каза Дийкън, стараейки се да приведе мислите си в унисон с това твърдение. — Е, няма значение. Това не бива да те притеснява. Ако не можеш да рискуваш да се показваш в града, тогава аз ще се заема с необходимото. Кажи ми от какво се нуждаеш и ще го донеса.

— Дийкън, не съм сигурна, че си готов. Просто ще потърсим друг град — рече Миранда. Умът й усилено работеше върху проблема.

Младежът я погледна в очите и заговори:

— Миранда, дойдох тук, за да ти помагам. Възнамерявам да го сторя. Кажи какво ти е нужно и къде ще ме чакаш. Можеш да ми се довериш.

Девойката се поколеба, но все пак отстъпи.

— Бъди внимателен и скрий кристала. Тук има много малко магьосници. Използвай магия само в изключително краен случай — предупреди тя, преди да изброи нужното.

След секунди Дийкън вече вървеше към града, прибирайки изследваните неща в торбицата си. Знаеше, че се нуждае поне от един кон, за предпочитане два, както и достатъчно суха храна за една седмица. Нямаше си представа как щеше да се сдобие с нужното — но за него това не представляваше предмет за размисъл. Миранда нервно го наблюдаваше, докато заобикаляше града. Дийкън бе изключително способен, но тук се намираше в съвсем непозната нему среда. Девойката започна да обмисля как да избегне неминуемата тълпа и същевременно бързо да достигне останалите.

Дийкън се бе отправил към най-близкия вход на града. Там стоеше на пост слабоват на вид старец. Бяла коса надничаше изпод очукания му шлем, несъмнено служил му вярно на младини. Останалата част от бронята не му стоеше добре — също реликва от по-ранния живот във войската. Нямаше оръжие, разчитайки на прясно наострена лопата. Изглеждаше изтощен, сякаш отдавна не е бил сменяван. Когато младежът се приближи, пазачът се поизпъна.