Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Успяха да се убедят сами…

Девойката бързо отгатна какво го терзаеше.

— Дийкън — започна тя, възсядайки един от конете. — Не искам да омаловажавам ситуацията, но има множество неща, които трябва да извършим, преди делото ни да е приключено. Някои ще бъдат трудни. Някои ще зашлевят морала и убежденията ти. Просто знай следното: ако нещо наистина трябва да бъде сторено, значи извършването му е правилно.

— Предполагам — отвърна той. Не изглеждаше утешен.

Два пъти опита да се покатери на коня, имитирайки Миранда. Третият опит се оказа успешен и Дийкън зае нестабилна позиция върху седлото.

Девойката го погледна косо.

— Не знаеш как се язди кон, нали?

— Ако трябва да съм откровен, това е първият път, в който изобщо виждам кон. Доколкото зная, не се справят особено добре с пещерите, което обяснява отсъствието им в Ентуел.

Ако не се налагаше да бързат толкова, последвалото можеше да бъде определено като чаровно. Миранда го обучаваше, показвайки му как да направлява коня си. За щастие — а и не изненадващо — Дийкън усвояваше бързо. Не след дълго двамата препускаха редом един до друг.

Минаха няколко дни, прекарани в пътуване далеч от главните пътища — и без нито един срещнат пътник. Миранда осъзна в каква степен войната бе опразнила родната й земя. Конфликтът с масивната южна съседка Тресор бе вилнял повече от век — десетилетията кръвопролития бяха взели своето. Северът вече представляваше сбирщина от пътища, свързващи шепа умиращи градове. Останалото се свеждаше до обширно вледенено поле, следвано от безлюдни лесове и непристъпни планини.

Поне за момента от тази изолация имаше полза , непрекъснато си повтаряше тя. Изглежда късметът започваше да им се усмихва.

Заради опитите си да прекрати Вечната бран, Миранда бе заклеймена като убийца и предателка от петимата генерали. Още не беше сигурна в каква степен Съглашенската армия бе съумяла да разпространи описанието й, така че всяка ситуация, държаща я настрана от любопитни очи, без да налага прикритие, бе добре дошла.

Когато Дийкън желаеше да разнообрази ума си от бавно напредващия превод на д’каронския език, отново възобновяваше уроците си по сива магия. Всевъзможни заклинания биваха преподавани и дори упражнявани, без притеснения за евентуално привличане на нечие внимание. Привечер Миранда диреше останалите с ума си. Усещаше, че се приближава. Избраният път беше идеален.

Но представата не се задържа дълго. След залеза на поредния ден, в който все така нямаше следа от останалите, стана ясно, че най-краткият път върху картата не е задължително да бъде и най-бърз. Дълго неупотребяваните пътища бяха в ужасно състояние, представляващи не повече от ивици чакъл, върху които конете се затрудняваха да вървят. Непочистваните с години преспи по тесните проходи бавеха неимоверно пътуването. Скоро не бе ясно дали обилните им припаси щяха да бъдат достатъчни, още повече, когато за конете имаше малко храна.

За щастие след още известно време достигнаха пътища, които показваха признаци на поддръжка. А малко след това достигнаха и друм, върху който имаше пресни следи от подкови. Миризмата на горящо дърво указваше присъствието на град някъде наблизо. Зароди се надежда. Натам трябва да се бяха отправили останалите. Но постепенно сърцето на Миранда започна да се свива. Може би са били там, но вече не бяха. Опитите да ги засече я увериха, че не са наоколо. На всичкото отгоре, вече не бяха заедно. Намираха се много далеч, може би вече напуснали планината. Изгаряше от желание да се присъедини към тях, но конете — а и в интерес на истината, самата тя и Дийкън — се нуждаеха от подслон, храна и сън.

Най-сетне достигнаха града — малко миньорско поселище на име Върнест. Миранда го беше посещавала и преди. Това бяха добри новини. Не бе причинила суматоха при последната си поява, а оценителят несъмнено щеше да им даде злато в замяна на някой от предметите, съдържащи се в торбата на Дийкън.

Наместо отново да си послужи с генералския печат, който щеше да осигури безплатни провизии, сивият магьосник продаде част от по-дребните късчета на Мирандиния кристал. Една от бутилките лечебен еликсир също получи отлична цена, тъй като произвеждащите ги алхимици и магьосници под смъртна заплаха трябваше да ги предоставят единствено на армията. Официалната обосновка беше, че тези мерки подсигуряват достатъчното им количество за войската, но почти всички виждаха в това поредния начин за контролиране на населението.