Джоузеф Лало - Битката при Верил

Парите бяха достатъчни да се сдобият с нови припаси, да приберат конете и да прекарат нощта с покрив над главите и възглавници под тях. Миранда успя да се добере до стаята, без да привлече внимание. Имаше само едно легло, което наложи споделянето му. При други обстоятелства последвалата нощ би била — и несъмнено трябваше да бъде — нещо наистина специално. Но умората от пътя и притискащата ги задача доведоха единствено до сън.

Следващият ден — първи от известно време насам, в който и двамата бяха отпочинали, бе прекаран в отчаяни опити за достигане на най-близкия от Избраните, но усърдието и страха на останалите ги бяха отдалечили на значително разстояние. По времето, когато достигнаха равна земя и можеха да напредват яздейки, търсените трима Избрани вече се бяха събрали и се намираха в присъствието на двама генерали.

Двамата магьосника пристигнаха точно навреме, за да наклонят везните на битката и да избягат с останалите, без да дадат нито една жертва.

— И това приключва историята — заяви Миранда.

Изрекла и последните си думи, девойката потъна в мълчание. Дийкън постави ръка на рамото й, опитвайки се да я успокои. Разказването не бе намалило тъгата, която тя изпитваше. В отчаянието си да сложи край на посяваната от генерал Епидим разруха и да спаси живота на приятелите си, Миранда бе прекосила линия, за която си бе обещала, че никога не ще пристъпи. Беше убила човек, друго човешко същество.

Тогава смяташе, че това е самият Епидим, че стореното ще спаси безчет животи. Оказа се, че убитият от нея представляваше единствено пионка — Епидим не беше човек, а само някакво присъствие — дух, свързан с алебардата, която неизменно носеше. Когато тялото му бе разрушено, генералът си бе избрал друга снага и бе избягал, оставяйки девойката емоционално опустошена, с окървавени ръце и смърт, която да тежи на съвестта й.

Сега седеше с останалите, скрита сред малка горичка, ближейки раните си от битка, която беше унищожила половин град и едва не бе докарала гибелта им.

— Предоставената история бе по-банална от очакваното. За момент си помислих, че си достойна за мястото си сред нас — заяви Етер.

Липсата на състрадание бе типична за тази Избрана. Тя беше метаморф — способна да приеме всякаква форма — физическа или елементална. Съществуваше от зората на времето, но очевидно бе прекарала това безбрежно съществуване в неспирни себеубеждения относно собственото си превъзходство, както и че емоциите представляват отрова за душата.

— Луда ли си?! — протестира нечий глас.

Всички се извърнаха към Айви. Младата Избрана бе заспала след края на битката, възстановявайки се от допира със смъртта. Ако трябваше да бъде подирено същество, пълна противоположност на Етер, то това щеше да е именно тя. Това бе същият женски малтроп, с когото Миранда се бе свързала. Айви все още представляваше загадка. Дори самата тя не знаеше историята си. Сегашната си форма дължеше на машинациите на генерал Димънт. Бе жизнерадостна, ентусиазирана, грижовна и опасно емоционална. Когато чувствата й се усилят, тя се превръщаше в нещо съвсем различно. Берзеркер, кипящ от страх или гняв, рядко оставящ зад себе си нещо различно от купчини отломки. Често се свестяваше изтощена. Ако не беше намесата на двамата магьосника, тя щеше да умре от раните си — или по-зле, да попадне в ръцете на генералите.

— Чух всичко. Не исках да те прекъсвам — каза Айви на Миранда, преди да се обърне към Етер. — Този мъж паднал от небето , за да спаси живота й. Какво банално виждаш в това?!

Пристъпи към Дийкън с разперени ръце. Той подаде ръка, но Айви я бутна настрана и го прегърна.

— Спасил си живота на Миранда. Това те прави мой приятел, а приятелите не се здрависват — заяви тя.

Сетне Айви се обърна към девойката.

— Толкова се радвам да те видя! Казах им, че си жива, но те не ми повярваха. Поне тя не го стори. За Лейн не зная, но аз бях сигурна.

Женският малтроп прегърна и Миранда. Радостта й бе буквално заразна. Беше обвита в слабо златисто сияние. Очите на Дийкън се разшириха от учудване — бе чувал описание на феномена, но до този момент не бе го наблюдавал. Изпълваше го топлота и ликуване — останалите също, в различна степен. Дребните наранявания се стопиха. Друг любопитен ефект на емоциите й. Имаха склонността да се просмукват у другите. Гневът й даваше сила, а страхът — бързина. Радостта пък донасяше облекчение на страданията, по нищо не отстъпвайки на целебна магия.