Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Това… това е забележително. От теб струи емоция! — възкликна Дийкън.

— Какво? — попита Айви, обръщайки се към него.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Прилича на някакъв тип мистично подсилена емпатична симбиоза — изрече той.

Айви премигна.

— О, няма значение. Просто съм… Срещата ми с вас е реализирана мечта. Чест и привилегия, за които не съм достоен.

Етер повдигна вежди.

— Не очаквах някой човек да е толкова добре запознат с безполезността си — вметна тя.

— Не я слушай. Би ли повторил името си? — запита Айви.

— Дийкън. И тя е права. Всички вие сте Избрани, призвани от боговете да защитите своя свят. Целта ви е по-възвишена от всичко останало. Съдбата на мира лежи в умелите ви ръце. В сравнение с това, аз съм нищо.

Айви отново се обърна към Миранда:

— Приятелят ти е странен.

— Добронамерен е — отвърна девойката.

— Определено. Възнамерявам да ви бъда колкото се може по-полезен. Ако има нещо, с което бих могъл да помогна, каквото и да е то, за мен ще бъде чест да го сторя. Аз съм способен магьосник и умел боец. Не се колебайте да поискате каквото и да било — с готовност изрече той, оглеждайки ги поред. — Лейн? Етер? Айви? Каквото и да е.

Лейн не реагира. Рядко го правеше. Малтроп като Айви, животът го бе превърнал в безмилостен воин и страховит асасин. Омразата към вида му и произтичащите от нея трудности го бяха обгаряли, докато от него не бе останало единствено желязна воля, подчинена с неотклонна отдаденост на целта си. Понастоящем целта бе да защитава Айви. Тя бе единственият малтроп, срещан от него от десетилетия насам, а ако съдеше по живота си, явно и последният. Айви трябваше да оцелее, каквато и да е цената. Ако нещо не спомагаше за постигането на тази цел, значи не бе достойно за внимание.

Виждайки, че мълчаливият герой не иска нищо от него, Дийкън погледна към останалите.

— Не изпитвам нужда от нищо, което скромните ти сили са в състояние да предложат — сряза го Етер.

— Хм… — замисли се на глас Айви. — Не мисля, че ми трябва нещо.

— Опитай да поспиш. Когато отпочинем, ще споделим откритото. Предстои ни много повече работа от очакваното — рече Миранда.

— Ще се постарая, но сред настоящата компания ще ми е трудно — отвърна й Дийкън.

Девойката се намести с гръб към едно дърво. От двете й страни се разположиха Айви и Дийкън. Женският малтроп сънливо отпусна глава върху рамото й. Сънят на Миранда също не закъсня, донесъл кошмари. Битката с Епидим я измъчваше: повикана от момичето мълния раздира небето. Тялото му почернява като въглен. Тогава алебардата полита и се вкопчва в ръката на дете. Личицето му приема отблъскващо изражение на незасегнат от случващото се интелект.

Образите неспирно се повтаряха в ума й.

Три фигури се настаниха около маса. Помещението бе мрачно, единствената светлина идваше от черешовите на цвят въгленчета на лула, синьото сияние на алебардов кристал и няколко сходни скъпоценни камъка, които се раздвижваха наоколо, преди да се отпуснат край стената с подрънкване. Въпросната стая се намираше в рядко използвано крило от помещенията на краля на Северното съглашение. Замъкът бе подобаващо разположен в северната част на Северната столица.

Последва напрегнато мълчание, през което мъжът на челното място дърпаше дълбоко от лулата си. Казваше се Багу, един от оставащите четирима генерали на Северното съглашение, най-висшестоящият сред тях. Имаше изсечени, красиви черти, загрозени единствено от няколко белега. Беше облечен в изящни одежди, които носеше със съответстваща царственост. В момента едва сдържаше гнева си. Извади мундщука от устата си, издишвайки дима.

— Докладвайте, Димънт — нареди Багу. Гневът му подсили и без това властния тон. — Струва ми се, че изчаквах прекалено дълго да чуя обяснението за появата ви с подвита опашка.

— Вече трима Избрани са заедно. По-голяма бройка от тази, която бих бил склонен да посрещна неподготвен — обясни Димънт.

Той бе по-нисък, дрехите му не бяха толкова аристократични. Чертите му бяха по-остри и не така безукорни. Имаше излъчването на учен, принуден да участва в дела, които считаше под достойнството си — и не полагаше усилия да скрива истинските си усещания.

— „Неподготвен“…? Това бе тестовата ви лаборатория, не е ли така? Което предоставя на ваше разположение същинска армия — изръмжа Багу.

— Тестова, защото складираните вътре ревизии не бяха завършени! — ядоса се Димънт. — Тези Избрани дойдоха неочаквано и без да бъдат предизвикани, без да разполагам с възможност да се укрепя, но пак едва не ги сломих. Ако разполагах със сили, с големината на тези, които предоставяте на Епидим всеки път, когато ви прихване нещо и го пратите да ги избие — в пълно противоречие с плана — вече щях да съм ги довел полумъртви.