Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Дийкън — рече Лейн, нарушавайки тишината.

Главата на младия магьосник моментално се издигна.

— Да? — отвърна той, изправяйки се на крака.

— Оръжейни. Казарми. Откри ли кои символи ги посочват? — запита малтропът. За пътуването им на юг бе по-важно да отбягват подобни места, отколкото простите укрепени сгради.

— Не със сигурност. Смятам, че съм на път да го установя. Мога ли да попитам защо те интересува? — рече Дийкън, плъзвайки поглед по картата за пореден път.

— Това. Това е оръжейна. Виждал съм я — каза Лейн, сочейки към един от черните символи.

— Аха… значи това… и това. Отбелязани са със същите символи. Вероятно също са оръжейни. И… — поде младежът.

— Тук биват подготвяни войници — рече малтропът, показвайки друг форт.

В продължение на няколко минути Дийкън комбинираше наблюденията на Лейн със своите. Все повече маркировки се изясняваха. Не след дълго Айви се събуди и сънливо се приближи към тях. Голяма част от предния ден бе прекарала в целебен сън и не можеше да спи повече.

— Какво правите? — запита тя, любопитна защо двамата са се надвесили над картата.

— Д’кароните имат много странен език. Опитваме се да разберем какво означават тези… — започна да обяснява Дийкън.

— Производство на войници. Производство на войници. Проучване. Затворнически помещения. Проучване. Затворнически помещения — започна да изрежда Айви, сочейки различни символи по картата.

Дийкън се вторачи в нея.

— Можеш да го разчиташ?! — невярващо изрече той.

— Аха… Ти не можеш ли? — попита Айви, накланяйки глава.

— Научи ме — рече младежът, изваждайки книгата си и поставяйки един от по-неясните пергаменти пред нея.

— Да видим. Енергийните изисквания за… за… ами, тази дума означава едновременно отрова, киселина и зараза… ще казвам отровна киселина… за производство на отровна киселина са… много високи. Втори… това не е дума, която може да бъде преведена. Така наричат тези кристали. Тир — каза Айви, първоначално несигурна.

— Добре, отлично. Продължи, моля те — изрече Дийкън, почти преливащ от ентусиазъм.

Айви се усмихна. Доволна, че помага, тя продължи.

— Втори тиров кристал ще… помогне за поемане на напрежението… но ще… повиши вероятността от провал…

Когато Миранда не можа да понесе повече от измъчващите я кошмари и се събуди, свари Айви жизнерадостно да попълва празнините в Дийкъновото знание.

— Не, не са числа. Е, подобни са. Но служат за отмерване на… разстояние? Не е разстояние, но е… — мъчеше се да обясни Айви, посочвайки един от компонентите на фортовите означения.

— Какво става? — попита девойката.

— Айви може да чете езика им! Д’каронският език. Мисля, че вече почти го разбрах — рече Дийкън.

— Как така можеш да четеш д’каронски? — поинтересува се Миранда.

— Не знам… Просто го зная. Не мисля, че са ме научили. Но зная, че не го знаех, докато не започнаха да ме учат — опита се да обясни Айви. — Обаче помагах! Погледни!

Миранда огледа почти изцяло преведената карта.

— Изглежда новото ти кученце не е съвсем без достойнства — каза Етер.

Очите на девойката се разшириха от близкото до комплимент твърдение, дошло от толкова неочакван източник.

— Достатъчно — рече Лейн. — Трябва да тръгваме.

Пръснатите карти и кристали бързо бяха прибрани, конете бяха яхнати и групата потегли. Един от конете бе понесъл Дийкън, а другият бе споделян от Айви и Миранда. Лейн и Етер пътуваха пеш. По загадъчни причини последната прие формата на снежна лисица. Асасинът вървеше няколко крачки пред другите, напрягайки сетива, за да се убеди, че наоколо не се таи опасност. Отново северната празнота бе в тяхна полза. Пътуването, макар и бавно, протичаше без събития.

Дийкън, почти разгадал езика, доскоро ангажиращ вниманието му, се намери в състояние на незает ум — нещо, което рядко му се случваше. Очите му се насочиха към Айви.

Тя яздеше зад Миранда, прегърнала я здраво през кръста. Изобщо не принадлежеше към мрачната група бойци. Очите й бяха оживени и изпълнени с вълнение. Върху лицето й имаше усмивка, очевидно бе възторжена да се намира сред ценящи я хора. Дийкън не я познаваше, знаеше единствено казаното му за нея, а то не бе кой знае каква информация.

Младежът бръкна в торбата си. Имаше още за научаване, макар да се колебаеше да го стори. В крайна сметка бе взел тези бележки от кабинета на Димънт. Той я бе създал. Несъмнено щеше да бъде спомената сред записките му. Не след дълго намери посветените й страници.