Джоузеф Лало - Битката при Верил

След като вече разпознаваше значението на символите, можеше да се запознае със студенината на процеса. Прилежно бяха водени бележки, говорещи за различните ревизии. Недостатъците биваха отбелязвани и отстранявани. Вариациите от основата — в този случай Лейн — бяха изтъкнати и подчертани. Същинска рецепта, процедура. Следващите страници клоняха към изкуство, отнасяйки се за нюанси и цветове, прилагането им очевидно предотвратено от бягството й. Детайлите на връзката между тяло и душа бяха изброени, включително и потенциалните трудности. Накрая имаше редица схеми, изобразяващи различните стадии на развитие. Най-близкото място, в което бележките я третираха като индивид, бе това, в което се споменаваше за „извлекателя“ съдържащ „приноса на Епидим“.

Душата й. Нямаше име. Нямаше история. Просто един компонент за готовия продукт. Нищо не я описваше като личност, защото за него тя представляваше единствено смес. Последните записани редове говореха за нивото на развитие, когато „съдът“ щял да бъде „удачен“. Изглежда последната дума въплъщаваше цялото великолепие и чудо на живота. Завършено тяло, в състояние да поддържа мимолетната искрица на душата, бе „удачно“.

В качеството си на учен, винаги жаден за знание, особено мистично, никога не се бе отвращавал от нищо. Четеното го накара да потръпне. Сторените от Епидим неща бяха дела на боговете, а той говореше за тях със стерилно безпристрастие.

С периферното си зрение зърна някакво раздвижване, привлякло вниманието му. Айви се бе спуснала от коня на Миранда и търчеше към неговия. Дийкън бързо започна да прибира листовете, но последният все още стоеше в ръката му, когато тя скочи на седлото. Видя го и протегна ръка, грабвайки листа от пръстите му.

— Това… това аз ли съм? — попита тя.

— Така мисля — отговори Дийкън, напрегнато поглеждайки към листа. За щастие той носеше само няколко символа — нищо, което да я разстрои. Предимно мерки.

— Прилича на мен. Защо съм застанала с изпънати ръце? Ти ли го нарисува?

— Не. Искаш ли да те нарисувам?

— Искам аз! Много съм добра! — охотно изчурулика Айви.

Дийкън й подаде книгата и стилуса и тя бързо пристъпи към работа. Младежът едва не поведе коня си настрана, опитвайки се да я гледа, с което си спечели смъмрянето й. Не след дълго рисунката бе готова и гордо представена.

— Направих някои грешки. Не поглеждам често към себе си — каза тя.

Нарисуваното бе наистина изящно. Беше успяла по съвършен начин да улови изцяло невинността и веселието, на които се бе възхищавал по-рано. Може би по-значителни бяха задрасканите погрешни опити. И двата изразяваха грубо скицирана форма. Трудно беше да се определи какво представляваха, но не бяха малтропи.

— Трябва да призная, че далеч надминава нещо, което бих нарисувал аз. Къде си се научила да рисуваш по такъв начин?

— Не зная, просто мога. Трябва да ме чуеш как… о, не! — нацупи се Айви. — Цигулката ми. Забравих я. Трябва да се върнем.

Миранда й хвърли съчувствен поглед, който едновременно утеши Айви и показа, че това е невъзможно.

— И с нея също съм много добра — примирено изрече тя.

— Поне можеш да подпишеш творбата си — рече Дийкън, подавайки й отново книгата и стилуса.

Тя кимна, поколебавайки се за миг, преди да изпише стилизирани I и V.

— Щеше да стане по-добре, ако не яздехме. Може ли да порисувам още, когато спрем?

— Разбира се — отвърна Дийкън.

С изключение на краткото прикриване, наложено от появата на черна карета пред тях, останалата част от пътуването премина без особени събития. Пътят им рязко сви на запад, отвеждайки ги в подножието на планината, която се простираше на север. Намираха се в западния край на Ниските земи. Ако слънцето бе изгряло, щяха да видят Рейвънуудския лес на юг. Една плитка пещера им послужи за отдих, а храната бе предоставена благодарение на забележителните ловни умения на Лейн. Етер запали огън и изчезна в него.

— По-добре ли се чувстваш? — запита Дийкън, загрижен за Миранда, която все още изглеждаше вглъбена. Отнемането на живот не спираше да я терзае.

След дълга пауза, девойката отговори:

— Ще се оправя. Просто не мога… Ами ако се наложи отново да го сторя?

— Чуй ме, Миранда. Самата ти се познаваш по-добре, отколкото аз бих могъл. Наистина ли вярваш, че ще допуснеш това? Не си знаела, че вината не е на Ардън, че той не е бил Епидим, вече няма да повториш същата грешка. Трябва да се довериш на себе си. Дори не мога да си те представя да отнемеш живота на виновните, освен ако не ти е останала друга алтернатива.