Джоузеф Лало - Битката при Верил

— Никога не съм мислила за това — отбеляза Миранда.

— Не ти и трябва. Боговете ме създадоха . Не съм била родена. Така че нямам родители, роднини, семейство. Аз съм уникална — възрази Етер.

— Просто не искаш да признаеш, че двете с теб имаме нещо общо — подразни я Айви.

— Споделяме единствено сходна цел! — изръмжа метаморфът.

Айви подбели очи. Отвори уста, за да изстреля нещо на свой ред, но вдигнатата ръка на Лейн я спря. Асасинът бавно започна да се промъква сред дърветата, правейки знак на останалите да го последват. Трябваше да минат минути, преди и те да забележат нещо необичайно. Първо изникнаха следите. Пресни. Два коня. Сетне, изниквайки от тъмнината, когато се приближиха към него, се появи дърво с прикован към него пергамент.

Лейн се приближи. Докато го оглеждаше, бе обхванат от видим гняв. Откъсна листа от дървото и го хвърли на земята, втурвайки се напред. Останалите го последваха. Имаше нов лист, сетне още един. Не след дълго всяко от околните дървета бе украсено по подобен начин. Лейн се тресеше от гняв, ноктестите му пръсти издълбаха дълбоки процепи в кората, докато отдираше друга страница. Миранда също откъсна една и я погледна.

— Какво пише? — попита Дийкън.

— Имена. Само имена — отвърна тя.

— Познати ли са ти? — поинтересува се младежът, вземайки на свой ред един пергамент.

— Нито едно — каза Миранда.

Лейн си пое дълбок, бавен дъх и се обърна към нещо в далечината. Откачи меча си с все ножницата и го подаде на девойката.

— Не ме следвайте — предупреди той.

След което се втурна в мрака. Движенията му не бяха отмерени както обикновено. Стъпките му, обичайно безшумни, сега бяха придружени с гръмко хрущене. Бързо потънаха сред дърветата, докато накрая престанаха да се чуват. Последва дълга тишина. Бе прекъсната от страховит звук, напомнящ рева на звяр, примесен с оттенък на глас. Прозвуча отново, този път съпроводен от вик, който бегло напомняше човешки. Сетне пак настъпи тишина.

Когато хрущеливите стъпки отекнаха отново, бяха по-бавни и не толкова настойчиви. Лейн изникна от чернотата. В очите му все още имаше следи от гняв, но се беше овладял. Приближи се. Ръцете му бяха изцапани с нещо тъмно. То покриваше и устата, брадичката и гръдта му. Изплю нещо на земята.

— Къде е най-близкият форт? — запита асасинът, карайки Дийкън да започне да рови за картата.

— Какво направи? — нервно запита Миранда.

— Каквото трябваше да бъде направено — отвърна Лейн, прибирайки меча си.

— Най-близкият форт се намира на северозапад. Един от дванадесетте, отбелязани като „Последна резерва“. Изглежда зле охраняван — каза Дийкън.

Лейн хвърли един поглед към картата и бързо пое на път. Останалите трябваше да се втурнат подире му, за да не го изгубят от поглед.

— Какво го е прихванало? — надвика кънтящите копита Дийкън.

— Не зная! — отговори девойката, неуспешно опитвайки се да погледне плющящата хартия, без същевременно да блъсне коня си в някое дърво.

Тук и там Миранда зърваше някое име. Какво можеше да накара Лейн да промени посоката си така внезапно? Какво в тези имена можеше да го накара да промени решението си да отведе Айви на юг? Може би…

— Всички тези имена са тресорски — викна тя на Дийкън.

— Не разбирам какво общо има това — отвърна младежът.

— Бяхме се отправили към Тресор. Възнамерявахме да потърсим хора, на които Лейн се доверяваше — отговори Миранда.

— Да не намекваш… не, трябва да е това, но… толкова са много! — възкликна Дийкън. — Лейн не ми изглежда да е от типа с многобройни приятели.

— Не мисля, че са му приятели. По-скоро длъжници — каза момичето.

— Но това няма значение, нали? Щом те знаят за тях, значи и на юг няма да бъда в безопасност. Никъде няма да бъда в безопасност, не е ли така? — ентусиазирано заяви Айви.

Беше щастлива — жълтата аура отново я обгърна. По принцип подобно осъзнаване не би трябвало да предизвиква радостна реакция, но за нея означаваше нещо съвсем различно.

— Което означава, че няма къде да ме оставите! Трябва да остана с вас! — изпя мелодично звънливият глас на Айви.

— Не! — викна Етер.

Прие вихрената си форма и се стрелна до Лейн.

— Кажи им, че грешат. Кажи им, че просто си открил по-бърз път да я отведеш там! Кажи им, че си открил по-добро място, където да я оставиш! Кажи им! — настояваше тя.

Лейн не откъсваше насочените си напред очи, отговаряйки единствено с дълбоко, ритмично дишане.

— Не. Не! Аз ще я отведа! Ентуел ще бъде безопасно място! По дяволите водопадите, мога да я отнеса там. Ще я отведа над проклетата планина и надолу по склона , щом трябва. На това нещо не бива да се позволява да се бие редом с нас! Тя е отегчение! Тя е заплаха! Не заслужава да е край теб! — фучеше стихийната форма, примесвайки молба и настояване в гласа си.