Джоузеф Лало - Битката при Верил

Дийкън се замисли за миг, преди да вложи нужната магия в пръстена. Нахлузи го на пръста си и бавно пренесе кристала в другата ръка. Дори и без влиянието на камъка, ръката не се промени. Двамата въздъхнаха облекчено. Миранда понечи да си нахлузи своя пръстен.

— Не. Почакай за миг — рече младежът, вземайки го от нея. — Ти ми даде подарък. Най-малкото бих могъл да ти върна жеста.

Направи ново заклинание, след което пое ръката й в своята. Постави бижуто върху пръста й с цялото уважение и почит, които се изискваха от подобно действие.

— Готово. Древно защитно заклинание, едно от най-значимите в историята на Ентуел. Същото заклинание е красяло огърлица около шията на Азриел, когато е открила родното ми място. Нека ти донесе същото щастие и късмет като на нея.

Когато най-накрая поеха отново на път, не бяха чувствали такова въодушевление от години. Студът внезапно бе изчезнал. Чернотата на нощта вече не беше потискаща. Пейзажът бе все така леден и суров както преди минути, но не биха го заменили за никое друго място. Разговаряха с лекота, сякаш месеците раздяла изобщо не бяха протичали.

Дийкън беше изпълнен с удивление, предизвикано от първите му стъпки в този обширен, изцяло нов за него свят. Захласваше се по мащабността и изолираността на всичко заобикалящо го. С голямо нетърпение очакваше пристигането в града.

На моменти се консултираха с картата, но не за да открият пътя си. Погледът, хвърлен от Миранда, бе напълно достатъчен, за да възстанови отработения й усет за посока. Не градовете върху картата привличаха вниманието им, а останалите маркировки. Дийкън разглеждаше формите и символите с възхита. Истинска рядкост бе да попадне на език, който не познаваше. Със същата азбука бяха изписани книгите и бележките от кабинета на Димънт, на моменти примесени с познати думи и изрази. Младежът стремглаво се зае да разшифрова руните.

— Структурата им се отличава фундаментално от всеки език, с който съм запознат — рече той. Във въздуха пред него бе разпръсната купчина различни бележки и книги, а картата плуваше в средата. — Използват се за наименуване на места, терминология, магии… Да. Това несъмнено е заклинание. Смятам, че именно това е главното предназначение на тези символи. Забележително… език, предназначен първо за заклинания и едва след това за комуникация.

— Как е възможно? — поинтересува се Миранда.

— Тези руни притежават мистична сила, която не може да бъде сбъркана. А останалите са различни. Слаби… сякаш… сякаш това не е един език, а няколко. Пет… дузина… повече. Смесица от различни езици, никой от които не ми е познат. Какво знаем за тези д’карони?

Д’карони бе наименованието на онези, с които се сражаваха. Бяха врагове на Миранда, още отпреди да е научила, че е една от Избраните. Конструираха същества, командваха войски и използваха покварени и низки магии. От петимата генерали на родината й — Северното съглашение, изглежда само един не принадлежеше към този тъмен вид. Въпреки непогрешимото им влияние и многобройните сблъсъци, произходът и същината им оставаха забулени в неяснота — с изключение на една подробност.

— Единствено това, че не принадлежат на този свят — отговори девойката.

— Осмелявам се да кажа, че не принадлежат и на един-единствен. Начинът, по който думите се сблъскват в непостоянни, тромави фрази, подсказва смесване на различни култури, живително.

— И можеш да разбереш всичко това от езика им?

— Нищо не е по-красноречиво от езика на даден народ. Един момент… Да. Започват да се появяват последователности. Виждаш ли? Ето тук. Това е книга със заклинания, несъмнено. Всички страници завършват с този символ или с някаква негова вариация. В тази пък — изглежда бележки — руната не се среща никъде. Отнася се единствено до заклинанията. Някаква активационна фраза. Възможно е всяка фраза на този език, придружена от руната, да придобива някакъв мистичен ефект — размишляваше на глас Дийкън.

— А това какво е? — попита Миранда, сочейки към някаква форма с руни под нея, разположена дълбоко сред планинска верига.

— Не съм убеден. Защо?

— Не зная там да има нищо. Никакъв град. Никакъв форт. Нищо. А и е същата като този маркер, ето тук. Там открих Айви. Същият символ има и на мястото, което напуснахме съвсем наскоро.

— Д’каронските фортове! — рече младежът, разгръщайки цялата карта.

Разкрилата се пред тях гледка бе страховита. Бяха навсякъде. Плъзнали по картата като черни петна, обсипваха всяка долина, планина, всяко място далеч от любопитни очи. Няколко известни й форта — съглашенски, също бяха маркирани. И което бе най-лошо, символът стоеше и върху столицата. Имаше дори и един далеч на север от нея, в самия край на картата.