Джоузеф Лало - Белязана

— Как се случи?

— Духовникът не трябва да товари останалите със своите проблеми, а да помага в облекчаването на техните.

Гласът му бе ясен, силен, дълбок и властен. Излъчваше мъдрост и авторитет. Отпи нещо от пръстена чаша и прочисти гърло, преди да продължи.

— Ще желаеш ли чай, скъпа? — запита той, повдигайки чаша.

— О, не бих искала да те притеснявам с това — рече Миранда.

— Изобщо не ме притесняваш! — духовникът се надигна бавно от фотьойла си.

— Моля те, нека аз…

— Глупости, глупости, сядай. Ти си мой гост. А и ако стоиш на пътя ми, може да се объркам и да се изгубя в собствения си дом — увери я той.

Миранда седна и загледа как свещеникът отива до шкафа и прокарва пръсти, докато не открие нужната кутия. Удивително бе колко плавни бяха действията му. След нула време поставяше чаша на масата и се отправяше към креслото си. Миранда плъзна чашата към себе си, хващайки я с две ръце, за да се стопли.

— Удивително! — отбеляза девойката.

— О, да. От всички краища на кралството идват да видят как си правя чай — рече развеселено слепецът.

— Имах предвид, че винаги съм смятала загубата на зрение за причинител на необратима безпомощност.

— Все още имам четири сетива. Ръката без палец пак е ръка.

— Но не можеш да броиш до десет.

— Можеш, стига да помниш как — бързо отвърна свещеникът. — Но защо говорим за мен? Тук съм от години. Ти си новодошлата, нали?

— Какво желаеш да чуеш? — запита Миранда.

— Не бих имал против да чуя описание. Ушите ми не могат да ми кажат всичко. По гласа ти мога да определя височината ти, по проскърцването на стола — телосложението, но колкото и да се опитвам, още не съм открил начин да чуя цвета на косата.

— Добре тогава. Имам дълга червена коса и кафяви очи. Дрехите ми са сиви — посрамено каза тя.

— И съм убеден, че си не по-малко чаровна от гласа си.

Миранда се изчерви.

— А как се казваш? — запита свещеникът.

— Миранда Селесте. А ти?

— Наричай ме отче. Е, накъде си се запътила?

— На север — отговори девойката.

— Северозапад или североизток?

— Просто на север — отвърна тя, притеснена от въпросите, които неизбежно щяха да последват.

— На север оттук има само тундра в продължение на много мили.

— Зная — мрачно отговори момичето.

— Само изключителна самоувереност или изключително лоши напътствия биха накарали човек да върви през тази пустош. Не искам да те обидя, но съм склонен да повярвам, че в твоя случай е второто.

— Не, не. Аз просто… сбърках. Запитах за най-краткия път към Ренак и бях пратена насам — обясни тя, надявайки се свещеникът да не разпитва допълнително. Историята й и без това звучеше подозрително. Истината щеше да открие причината за прогонването й, а Миранда искаше да предостави на краката си шанс поне да спрат да треперят, преди отново да бъде прогонена сред студа.

— Е, това със сигурност обяснява нещата. Но повече конфликтност нямаше да навреди. Най-добрите приказки винаги изобилстват от сблъсъци. Същината на драмата, знаеш — рече свещеникът, очевидно наясно, че Миранда крие нещо.

— Какво? Как разбра, че лъжа? — запита тя, когато осъзна целта на коментара му.

— Заслушай се достатъчно напрегнато и ще започнеш да чуваш повече от това, което хората изричат. Ще кажеш ли истината — или поне по-интересна история?

— Исках да узная как да стигна до съседния град. Това бе истина. Ала бях умишлено подведена.

— Защо му е на някого да прави това? Можела си да умреш там! — зачуди се слепецът.

— Бях… нежелана — каза тя, предпазливо танцувайки около ключовата информация, която можеше да й коства гостоприемството на домакина.

— Трябва ли да питам, или ще ми спестиш усилието? — запита духовникът, явно дирейки липсващото знание.

Миранда въздъхна тежко. Нямаше как. Просто не можеше да излъже свят човек.

— Проявих симпатия към загиналите в битка… и към двете страни. И от този миг никой там не възнамеряваше да ми помага. Когато накрая намерих човек, който пожела да говори с мен, попитах го за насоки и той ме упъти през полето, уверявайки ме, че това е най-прекият път.

— Съчувственик — студено каза той. — Разбираемо е защо си била пратена по такъв маршрут.

— Ще напусна, не искам да… — поде Миранда, надигайки се от стола.

— Не, остани. Аз съм духовен човек и мое призвание е да проявявам състрадание. Ще изслушам изповедта ти и ще надзиравам покаянието ти — изрече свещеникът, като зле прикриваше ненавистта си.