Джоузеф Лало - Белязана

Хвърляйки нов поглед към собствениците на кръчмата, Миранда осъзна, че повечето от останалите посетители също са вперили очи в нея. Това я накара да се почувства доста неудобно. Извърна се отново към бара. Трио мухи се наслаждаваха на блюдото, оставено от предния клиент, седял тук. Навън рядко се стопляше достатъчно, за да е приемливо за насекомите, тъй че въпросните мухи трябва да са оцелели благодарение на символичните почистващи умения на Гущеровия персонал.

Тварите мързеливо се преместиха към следващата гозба, а същевременно двойка залитащи пияници се блъснаха в бара, докато се отправяха към стълбите от дясната му страна. Сблъсъкът едва не събори Миранда. Последваха половин дузина подобни залитания и катастрофи, преди кръчмарят неохотно да се приближи към нея.

— Не ме мотай, госпожичке, имам работа! — рече негостоприемният мъж.

— Какво имаш над огъня? — запита тя.

Онзи въздъхна тежко, докато се обръщаше към кухнята.

— Коза — бе непривлекателното му описание, съпроводило извръщането му.

— Бих желала една порция, също и малко вино.

— Няма вино.

— Защо? — запита Миранда.

— От седмици нямам капчица. Скъпичко е.

Жената се обърна към близката маса, където мъж тъкмо си наливаше пълна чаша от въпросния алкохол.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Виното е много скъпо — повтори той. — Хората, които не могат да си позволят вино, обикновено поръчват бира.

Вече ставаше ясно. Виното бе запазено за по-платежоспособните клиенти. Кръчмарят не мислеше, че тя може да си го позволи. Съдейки по начина, по който ръководеше бизнеса си, очевидно цената щеше да е неприемлива.

— Нека е бира — реши Миранда.

Кръчмарят измъкна тежка халба изпод бара и я задържа под канелката на една от множеството бъчви край стената. Тропна я пред нея, разливайки голяма част от съдържанието върху лепкавия плот. Миранда обърса ръба и отпи, докато гледаше как кръчмарят лениво провлачва крака в кухнята. Тъй като бе загърбил девойката, не видя изкривената й физиономия, когато усети вкуса на пивото.

В действителност не беше чак толкова зле, но Миранда не си падаше особено дори и по най-добрата бира — а тази далеч не бе такава. За кратко размишляваше над идеята да остави пиенето и просто да изчака храната, но бъчвата показваше, че пивото е собствено производство, а кръчмарите винаги се гордееха с творенията си. Най-добре беше да не вири нос. Отпи още една глътка. Във всеки случай беше за предпочитане пред вмирисаната дъждовна вода от меха. И съдържанието на войнишката манерка надали щеше да се отличава с особени качества.

Пред нея бе поставена чиния с храна — резен попрегоряло козе месо и купчина варено зеле. Нож изтрака до чинията. Миранда отряза къс от мръвката, набоде го на върха на ножа и го опита. Наложи й се здравата да поработи с челюсти, преди хапката да е що-годе преглъщаема. Последва месото с хапка обичайно безвкусно зеле. Зелето изглежда бе единственият наличен зеленчук, а вкусът му бе неизменно един и същ. Липсващ.

По времето, когато бе приключила с подметката, брадичката вече я болеше. Не можеше да се сравнява по количество с дажбите в раницата, които дори в този момент остаряваха още повече, но поне засити глада й. Когато бутна очуканата метална чиния, кръчмарят бързичко се изправи пред нея.

— Това ли ще е всичко? — запита неискрено, повече заинтересуван от парите й, отколкото от това дали й е харесало.

— Да, благодаря — отвърна Миранда.

— Пет медни за храната и две за бирата — рече той, протягайки ръка.

Седем медни монети. Малко повечко от очакваното. Ако паметта не я лъжеше, във войнишката кесия бе имало двадесет медни. Първата мисъл, докато посягаше към кесията, бе дали ще й останат достатъчно пари, за да наеме стая. Но въпросната мисъл бе изместена от вцепеняващото осъзнаване, че кесията с монети липсваше от колана й. Отчаяно се потупа, надявайки се да й отговори метално издрънчаване, но единственият звук идваше от нетърпеливото потрепване с пръсти от страна на кръчмаря. Тревогата прогаряше ума й, докато Миранда трескаво опипваше първо от едната страна на прокъсания си плащ, сетне и от другата, методично проверявайки джобовете си.

— По-бързо, госпожичке! И други клиенти чакат! — сурово каза пивничарят.

— Аз… просто… — заекна тя, вдигайки раницата си от пода, за да погледне в нея.

Когато постави чантата пред себе си, внезапното разместване събори омотания меч. Той издрънча на земята. Миранда бързо се наведе да го вдигне. Непохватно го взе от пода и се изправи, откривайки, че не е сама. Високата, сенчеста фигура, която бе зърнала по-рано в ъгъла. Качулката бе дръпната напред, така че в мрачната светлина лицето му бе напълно скрито. Беше поне една глава по-висок от нея, но грубото наметало не позволяваше да се види нищо от телосложението му. Отметна едната страна на плаща си, за да повдигне стройна ръка в кожена ръкавица и сив ръкав. Нямаше непокрита кожа — почти в неписано правило, наложено от вилнеещия навън студ. Непознатият разтвори длан, от която върху бара издрънча сребърна монета.