Джоузеф Лало - Белязана

— Вечерята на младата дама е от мен — заговори странникът с ясен, самоуверен глас. — Двамата с нея сме стари приятели. Надявам се да останеш да нощуваш, защото имаме толкова много да си разказваме.

— О, да, ами… възнамерявах да го сторя, ако ми стигнат парите — промълви тя.

Втора монета издрънча върху плота.

— Най-добрата ти стая, добри ми господине! — рече качулката.

Гостилничарят измъкна връзка ключове от оцапаната си престилка. Внимателно избра най-малко износения, постави го на масата и посегна да обърше монетите. Непознатият го спря.

— Не бързай толкова, добри ми пивничарю. Смятам, че бутилка вино би представлявала прекрасна компания в подобна нощ.

— Изключително съжалявам да ви кажа, че не разполагам с такова — каза кръчмарят. Очевидно среброто бе отговорно за ново проявената му любезност.

Трети сребърник.

— Все пак провери, мъчи ме жажда.

— Ще ми се да можех да помогна, но…

Четвърта монета.

— Но все пак още един поглед няма да навреди? — додаде гостилничарят.

Бавно прекоси опушения праг и се върна веднага с бутилка в ръце.

— Случайно ми е останала една бутилка от миналата година. Пийте го със здраве! — изрече с широка усмивка, докато смиташе еквивалента на голяма купчина медни монети в джоба на престилката си.

— Благодаря. Благодаря и на теб . Радвам се… да те видя… отново. Ще се качвам в стаята си — каза Миранда, събирайки си нещата, като не забрави ключа и бутилката.

Подобен късмет бе истинска рядкост, а дори и в тези случаи нещата имаха склонност да се влошават доста бързо. Искаше да се е добрала до стаята, преди и сега да стане така. Изкривените стъпала изскърцаха под тежестта й, но все пак я отведоха до зле осветен коридор на втория етаж. На лявата стена имаше прозорци, чиито дебели завеси бяха дръпнати, за да предпазват от студа. Стиска от последните слънчеви лъчи се прокрадваха през цепките, за да полегнат върху разнебитените врати. Наброяваха седем, последната, от които можеше да се похвали с арка. Миранда се приближи към нея, присвивайки очи, за да сравни номера й с този върху ключа. След като отдръпна завесите, за да освети вратата, девойката опита да отключи.

Макар ключът очевидно да съвпадаше, отказваше да се завърти. Миранда насочваше захабения метал във всички посоки, но сред объркващия мрак не можеше да види какво не е наред. Хвърли поглед към стенния свещник и изръмжа. От свещта бе останала само непотребна отломка. Най-накрая успя да налучка правилната позиция и получи достъп до стаята.

Затвори вратата зад себе си. Поне заключването се оказа далеч по-лесно. Стаята бе скромна, обгърната в почти непрогледен мрак, но на Миранда се струваше същински дворец. Спането в полусъборена палатка до димящ огън насред тундрата караше човек да оценява същината на малките удобства — като например да спиш сред стени, по-дебели от дрехите ти. Без да пали лампата, девойката постави раницата си върху един от двата стола, поставени до малка маса в единия край на собата.

Отпусна се връз втория стол и си позволи удовлетворена въздишка. С мъка дръпна левия си крак върху дясното си коляно и развърза ботуш. Бавно го изу за пръв път от дни и размърда пръсти. Едва и другият крак бе претърпял същото, когато почукване на вратата я сепна.

— Кой е? — запита тя, скачайки права.

След твърде кратката почивка, изнурените нозе не бяха особено охотни да заработят отново. Тя закуца болезнено, скривайки нещата си, главно меча, зад кревата.

— Приятелят ти от кръчмата — отвърна познат глас.

Миранда направи две крачки към вратата, сетне спря. Много искаше да му благодари за помощта. Но за съжаление бе повече от вероятно той да е дошъл с мисълта за конкретен начин, по който да бъде изразена благодарността. В днешно време добротата бе рядкост, но милосърдието направо не съществуваше.

— Малко съм уморена — рече тя.

— Уморена? Е, в такъв случай ще говорим утре. Почини си — каза гласът. В него се долавяше разочарование, но нямаше гняв.

Миранда долепи ухо и долови отдалечаващи се стъпки, последвани от метално стържене в подобна на нейната ключалка. Не бе очаквала подобна реакция. Нямаше и следа от обида или злонамереност в гласа му, след като му бе отказан достъп до стая, за която бе платил лично. Дори не се бе опитал да я убеждава. Това противоречеше на всяко наставление, което бе получавала през годините, но Миранда реши да пусне непознатия. Нямаше да позволи горчилката и цинизма, които толкова я бяха разгневявали преди, да влияят на решенията й.