Джоузеф Лало - Белязана

— Смятах, че вече не са останали м… такива като теб.

— Не си далеч от истината. Имам повече пръсти на ръцете си, отколкото спомени за себеподобни. Със сигурност не сме най-популярната раса — рече той, а поведението му бе някак весело, в контраст с описваните самота и изолация.

— Как така си оцелял в свят, толкова враждебен към вида ти? — попита Миранда.

— До голяма степен това се дължи на малкото чудо, което хвърлих на леглото. Отне ми всички налични монети и над година бродене да открия магьосник, склонен да ми го направи. С този плащ никой не може да види лицето ми.

— Но как… — поде тя.

— Е, сега. По това време вече би трябвало да си наясно с политиката ми. Парите си имат ценност, но информацията е най-скъпото съкровище. Трябва да даваш, за да получаваш.

Миранда отпи от виното. Бе погълнала доста за сравнително кратко време. Преценката й бе повлияна. Ако разсъдъкът й бе бистър, вероятно не би изрекла следващите си думи.

— Тогава да търгуваме. Ще ти кажа всичко за себе си и моя народ, а в замяна ти ще сториш същото.

— Справедливо предложение — прие той, протягайки непокритата си ръка.

Миранда я пое и я стисна. Странно усещане бе сграбчването на косматия крайник, но тя се постара да не показва нищо.

— Откъде да започна… Родена съм в голям град на юг, наречен Кенвард.

— Кенвард… това не беше ли старата западна столица?

— Същата. Баща ми се казваше Грейдън, а майка ми Лусия. Тя беше учител. Учителят, ако трябва да бъда по-точна. По тази причина познаваше по име всеки мъж, жена и дете в града. Аз също. Когато бях на шест, бойната линия се приближи до стените ни. Татко го нямаше, служейки в армията, както често… не, както обичайно правеше. С майка ми бяхме в градината. Църковните камбани започнаха да бият, което по това време на деня бе сигнал за тревога да се съберем в центъра на града.

Още не бяхме прекосили и половината разстояние, когато започнаха да хвърчат стрели. Огнени стрели. Сипеха се като дъжд. След миг целият град бе в пламъци. Плъзна паника, тъй като стана ясно, че градът е обграден от врагове, които не бяха дошли с обсадни намерения. Бяхме приготвени за обсада, но те възнамеряваха да ни унищожат. Мама ме повери на чичо и ни изпрати да се скрием. А тя отиде да събира крещящите деца, изгубили родителите си. Някак успяхме да избягаме от града. И до днес не съм съзряла познато лице от Кенвард — каза тя, сълзите замъгляващи погледа й.

— Чух за Кенвардското клане. Напълно безсмислено. Кенвард не е имал стратегическа стойност. Бил е пълен с жени и деца. Може би преди векове, когато е бил столица на цялото едноименно кралство, подобна атака би имала полза. Но откакто е само част от Северното съглашение, има десетки градове, които биха паднали много по-лесно и с повече щети. До този момент смятах, че не е имало оцелели — рече Лео.

— Имаше поне двама. Чичо Едуард и аз прекарахме дванадесет години в дирене на място, което да ни приюти. Не беше лесно. Чичо никога не прости на съглашенската армия, задето ни предаде — не можеше да потуши и ненавистта си към нападателите. Не се и опитваше да скрива чувствата си. Щом се установяхме някъде, не след дълго нещо провокираше гневните му слова по адрес на северната армия. За местните нямаше значение, че мразеше със същата пламенност и враговете — бе предател, защото си позволяваше да говори зле за обичната войска.

Когато бях на осемнадесет, се застояхме на едно място прекалено дълго. Думите му бяха дочути от съсед и преди да успеем да си съберем нещата, разгневена тълпа нахлу в дома ни. Дори не помня кое беше селото, зная само, че това беше вторият и последен път, когато член на семейството ми умря заради проклетата война. Не на бойното поле, а заради самата нея. Оттогава съм сама и обикалям. Малко по-дискретна съм относно вижданията си за войната, но въпреки това не спирам да пътувам — или защото понякога се изпускам, или от страх да не го сторя, или…

Тя замлъкна.

— Не, това е глупаво — рече Миранда.

— И все пак бих желал да го чуя.

— Видях смъртта на майка си и чичо си със собствените си очи. Баща ми беше войник, по това време трябва да е служил близо тридесет години. Главата ми казва, че вече трябва да е мъртъв. Много малко са войниците, които преживяват години, камо ли десетилетия. Умът ми казва, че не може да е жив. Сърцето ме умолява да повярвам, че е още жив. Когато намеря примамливо място и внимавам да се държа като останалите селяни, надеждата, че татко може да е в съседното селище, ме кара да отпътувам отново.