Джоузеф Лало - Белязана

— Що за човек си? — притеснението й не можеше да бъде скрито. — Трябва да зная.

— Е, Миранда, трябва да бъдем справедливи. Свали качулката си и аз ще сторя същото. Какво криеш ?

— Много добре — девойката въздъхна. Явно и тази нощ щеше да бъде прекарана на открито. — Аз съм… какъв е изразът… съчувственик.

Наведе глава, очаквайки слова на презрение. Не се наложи да чака дълго.

— Съчувственик? — изрече Лео с насечен шепот. — Хайде сега.

Само това ли!?

— Какво? — тя повдигна глава.

— Ти си съчувственик. Трудно е да се отнесем към една категория. Съчувствието е нищо! — гневно изрече качулатият.

— Искаш да кажеш, че това не те интересува? — каза Миранда, а върху лицето й се появи загатване за усмивка.

— Достатъчно проблеми си имам. Какво ме е грижа коя страна поддържаш? Не е справедливо да ти покажа лицето си след подобна незначителна изповед — оплака се той.

Ликът на Миранда бе осветен от широка усмивка, част от радостта й избяга под формата на смях.

— Лео, ти си прекалено добър, за да си реален. Щедър, джентълмен, проявяващ разбиране.

— Нека видим дали и след миг ще си мислиш същото за мен — рече Лео, повдигайки ръце към качулката.

— Лео, след всичко казано и направено тази вечер, не мога да си представя нещо, което би могло да попречи на приятелството ни.

Кожените ръкавици сграбчиха ръба на качулката и бързо я отметнаха. Усмивката изчезна от лицето на Миранда. Обзе я смесица от страх и погнуса. Насреща й не стоеше човек. Над плаща се издигаше нещо, приличащо на лисича глава. Тя бе съразмерна с тялото, с гъста оранжева козина, която не покриваше само муцуната, брадичката и гърлото, които имаха кремавобял цвят. Очите му бяха по-големи и по-изразителни от животински, кафяви, единствената му човекоподобна черта. Ъгълчето на устата му бе извърнато в лека усмивка, докато наблюдаваше изражението й.

Изостреното му, черновръхо ухо потръпна, докато издърпваше огненочервена опашка изпод наметалото. По протежението си тя избеляваше, съвпадайки по цвят с гърлото му. Миранда не можа да не ахне.

— Не точно каквото очакваше, нали? — запита той. — Казах ти, че нещата ще се усложнят.

Миранда затвори очи и подири чашата. Лео я плъзна към опипващите й пръсти. Сграбчвайки я, девойката я пресуши на един дъх, за да успокои разстроения си стомах и стреснатите нерви. Лео я напълни до ръба, сетне се изправи и започна да си прибира опашката.

Миранда хвърли поглед към посетителя си.

— Какво правиш? — запита тя.

— Освен ако не съм разтълкувал изражението ти погрешно, изглежда не се наслаждаваш на присъствието ми — отвърна Лео, натъпквайки козината под наметалото и вдигайки качулката.

Сега, след като знаеше формата на криещото се отдолу лице, Миранда се зачуди как не е забелязала по-рано. Обикновена качулка можеше и да скрие чертите му, но щеше да е гибелно близо до разкриване на ръба на муцуната, дори и да беше дръпната много напред. А въпреки това лицето му потъваше в мастилена сянка в мига, в който си заметнеше главата. Лео почти бе стигнал до вратата, когато девойката най-сетне овладя пристъпа на кашлица, предизвикан от силното вино.

— Не си отивай! — избуха тя.

Лео спря.

— Моля те! — кашлица. — Седни! Не трябваше да реагирам толкова ужасно. Бях стресната.

— Наистина ли не искаш да си вървя? — запита той, обръщайки се към нея.

— Настоявам да останеш. Нищо не се е променило. Все още съм ти длъжница за всичко сторено, и все още се отнасяш към мен с повече доброта от всички срещани досега.

Лео се върна на мястото си.

— Би ли предпочела да остана с вдигната качулка?

— Искам да ти е удобно — отвърна Миранда.

Лео развърза плаща си и го хвърли на леглото. Сега Миранда получи възможност да огледа цялата му снага. Бе строен, почти мършав, но в добра форма. Дрехите му бяха простовати, сиви и доста поизносени. Смъкна кожените ръкавици, за да разкрие друг чифт — онзи от собствената му черна козина.

— Ти… ти си… м-ма…

— Малтроп? Да. Полулисица, получовек.

— Не бях сигурна дали би било удачно да те нарека м-малтроп — рече девойката, като думата премина през гърлото й с известно усилие.

— Мм, разбирам. Не е особено подходяща дума за смесена компания. По-подходяща е за края на спор.

Беше прав, разбира се. Думата бе натоварена с изключително негативни асоциации. Изричането й от дете бе сигурен начин да му докара сериозно мъмрене. Малтропите бяха разбойниците, убийците и нехранимайковците от ужасяващите истории, разказвани на децата, за да ги подтикват към послушание. Наполовина човек и наполовина някакъв звяр, те бяха същински чудовища. Добрината и деликатността на Лео не можеха да бъдат по-далеч от всичко онова, на което я бяха учили да очаква от тези съзнания.