Джоузеф Лало - Белязана

— Понякога надеждата е всичко, с което разполагаме. Но кажи, ако тресорската армия ти е отнела дома и обичните, защо изпитваш състрадание към тях?

— Първоначално не беше така. Споделях изгарящата омраза на чичо. Годините минаваха и очите ми постепенно започнаха да се отварят. Извършилите това отвратително дело бяха само войници. Нашите бойци непрекъснато обсаждаха цели на юг. Убийства не заради злоба или мъст, а по традиция. Този конфликт е започнал преди повече от век. Никой от нас не познава друг живот. Убиват, защото бащите им са го правели, които на свой ред са копирали своите бащи. Войната е виновна, всеки мъж, жена или дете, без значение от коя воюваща страна, е жертва.

— Несвойствено мъдра си за възрастта си — каза той и понечи да запита още нещо, но тя го спря.

— Не така. Знаеш правилата. Аз давам — ти даваш. Време е да отговориш на един от моите въпроси.

— Права си, макар че трудно бих могъл да надмина твоята история. Да видим. Не съм сигурен къде точно съм роден, но е било някъде в дълбокия юг. Първите десет години от живота си прекарах в сиропиталище за… да кажем, изоставени деца. То помещаваше деца от всякаква раса и потекло, захвърлени по всякаква причина. Без значение дали заради нараняване, болест, деформация или… вид, никой от нас нямаше да се сдобие със собствен дом.

Осмелявам се да кажа, че имаше само едно нещо, което всички останали деца споделяха. Копнеж да бъдат част от нормално семейство — и омраза към мен. Искрено съм удивен, че изобщо съм останал жив толкова дълго. Един от надзирателите бе добросърдечен старец, който по някаква причина не ме мразеше. Убеден съм, че само благодарение на него не съм бил убит от останалите сираци и надзиратели.

Впрочем, човек би си помислил, че ако едно дете съвпада с образа на злодея в дадена приказка, то тази приказка би му била спестена. Не е така. Чух толкова много истории за неописуемите злодеяния на моя вид, че до една ги зная наизуст. Останалите също запомняха поуките им. Никога да не се доверяват на тези като мен.

Очевидно е, че това не бяха най-идиличните години, за които някой би могъл да се надява, но след като навърших десет, нещата откриха начин да се влошат значително. Възрастният мъж, защитавал ме тъй дълго, умря. Тялото му още дори не бе погребано, когато другите доказаха без никакво съмнение, че действително нему съм дължал оцеляването си. Ясно и категорично се постараха да демонстрират какво мислят за вида ми.

Бях принуден да избягам и да се скрия. Макар различията ми, преди да бяха изглеждали като проклятие, в живота сред гората започнах да откривам и преимуществата им. С този нос може да не печеля много приятели, но мога да надуша заек от половин гора разстояние. Минаха години, преди отново да стъпя в град — поне през деня. Често се промъквах в разни ферми, откъдето се сдобивах с храна, но никога не позволявах да бъда видян.

И до днес продължавам да се чудя какво ме накара да се върна в света, който ме бе прогонил. Предполагам човекът в мен е в еднакво съотношение с лисицата, защото един ден влязох в малко градче. Как му беше името…? Беро. Изглеждах, както би очаквала да изглежда някой след години, прекарани в гората. Бях облечен в оскъдни, дрипави и много мръсни парцали. Косата ми беше ей толкова дълга — докосна рамото си с ръка — сплъстена и разчорлена. Впрочем още не съм я подстригвал, така че днес сред косите стоят същите кичури, които носех тогава.

Във всеки случай, завръщането ми сред цивилизацията не бе посрещнато топло. Спечелих си най-жестокото пребиване досега и бях хвърлен в барака, за да могат местните да предадат жива плячка. В онези дни за жив малтроп даваха сто и петдесет сребърни, а за мъртъв — седемдесет и пет. За щастие онези не получиха нито една от двете награди, тъй като съумях да избягам.

Ако имах читава глава на раменете, щях да си взема поука и да се завърна в гората, където някой ловец или горянин щеше да ме убие в типично приказен маниер. Тогава поне паметта ми щеше да бъде увековечена в приказките и щях да бъда използван да плаша децата. Наместо това позволих на отмъстителните инстинкти на младостта да мотивират действията ми. Реших, че щом човеците не искат да бъда сред тях, то точно там ми е мястото. Не след дълго открих, че зимно време мога да се омотая достатъчно, за да оставам незабелязан. Следващата логична стъпка бе да ида в място, където подобно облекло бе носено през всички сезони. Така се оказах поданик на Безименната империя.