Джоузеф Лало - Белязана

— Съвършен баланс, изненадващо лек. Не използвам дълги мечове, но мога да ти кажа, че това е забележително оръжие.

Докато изричаше последните думи, остави меча обратно на масата и свали ръкавици.

— Аз отделих по-голямо внимание на дръжката.

— Защо? Нищо нестандартно няма в нея — объркано рече Лео.

— А скъпоценните камъни?

— О! О! Не бях забелязал. Украси като това са последното нещо, за което гледам. Е, това със сигурност ще повиши цената.

— Силно се надявам — обяви Миранда, увивайки отново меча.

— Един съвет. Ако искаш най-добрата цена, обърни се към колекционер, а не към оръжейник. Търговците винаги плащат по-малко от цената, на която биха продали. Колекционерите плащат истинската стойност. Колкото и да са ценни тези камъни, готов съм да се обзаложа, че отличната изработка и уникалността на оръжието биха докарали още по-висока цена.

— Не съм алчна. Стига това съкровище да ми осигури желаното, ще бъда повече от доволна. Ако остане и за някой друг каприз, още по-добре.

— Довери ми се, ще получиш достатъчно.

Повторното прибиране на меча бе разместило превръзката. Тя я намести, смръщвайки се на вида й. Плотът в кръчмата не бе пестил мръсотията, която бе прибавил към и без това оцапания с чай плат. Импровизираният бинт бе почернял и мазен.

— Какво ти се е случило? — попита Лео, кимвайки към раната.

— Изгорих се — отвърна Миранда. По-добре бе да не изпада в подробности, особено когато и самата тя не бе напълно наясно какво точно се бе случило.

Лео кимна замислено.

— По-добре остави раната да диша. Така изгарянията зарастват по-добре. Няколко часа дневно ще свършат работа. И белегът ще е по-малък.

— Така ли?

— Довери ми се. Прекарвам по-голямата част от годината във възстановяване от рани — каза Лео, като постави ръка на рамото и раздвижи става, докато не се чу пропукване.

— Защо не подириш лечител или духовник?

— Като изключим факта, че е почти невъзможно да бъдат открити? Може да ти звучи странно, но когато си вършат работата, те имат склонността да оглеждат пациента си. Предпочитам да не узнават какво съм — и ако един лечител не може да отгатне това от пръв поглед, то не бих се доверил на грижите му.

— Да, глупаво беше от моя страна да питам.

С напредването на нощта, Миранда наваксваше за цяла вечност самота. Говори, докато гласът й почти не затихна, опиваше се от думите на Лео по-силно дори и от виното. Двете бяха еднакво рядък лукс и тя възнамеряваше да им се наслаждава колкото се може по-дълго. Ала вино и умора бяха силна смес, така че в един момент очите й бяха натежали прекалено. Дори и тогава се мъчеше да остане будна, за да сподели още истории с приятеля си. Лео, неизменният джентълмен, настоя тя да си почине и се надигна да си върви.

— Преди да си идеш, бих искала да те запитам нещо.

— Слушам те! — отвърна той, нахлузвайки ръкавици.

— Ти си в пълното право да бъдеш разгневен и озлобен като покойния ми чичо. Как така си толкова мил?

Лео си слагаше плаща:

— Много просто. Би ли пуснала подобен озлобен човек в стаята си?

— Надали.

— Не, разбира се. В този свят жънеш, каквото си посял. Не искам да кажа, че никога не съм бил какъвто описа. Половината си живот мразех хората от дъното на душата си. Може би част от мен все още го прави. Истината е, че независимо дали ми харесва или не, светът принадлежи на човеците. Бих могъл да живя сред омраза и самота или да върша каквото смятам за правилно и да се надявам да получа съответстващо отношение в отговор. До днес нямах голям късмет. Срещата с теб ми напомни, че у всекиго има нещо добро, дори и ако трябва да копаеш, за да го откриеш.

С тези думи уникалното създание си сложи качулката, превръщайки се в част от безименните, безлични маси. Отвори вратата, пожела й да отпочине добре и излезе.

Един дълъг миг Миранда се взира във вратата. Бе научила много в изминалите няколко часа. Срамуваше се, но не можеше да отрече факта, че ако бе видяла лицето му, преди да го е опознала, щеше да се отнася към него с презрението и предразсъдъците, които той бе свикнал да получава. През целия си живот бе слушала ужасяващи истории за делата на тези зверочовеци. Преди тя не би могла и да помисли, че един от тези „злодеи“ би могъл да прояви търпение, топлота и разбиране, каквито липсваха дори и у свещеника… Накратко, Лео бе всичко онова, което Миранда се страхуваше, че е било завинаги изгубено заради потресаващата война.

Без енергичното му присъствие, тя осъзна колко уморена бе в действителност. Надигна се от стола и се премести върху леглото. Зле поддържаният матрак изхвърли облак прах. Погледът й попадна на превръзката и Миранда си припомни думите на Лео. Внимателно я свали. Грубият сив плат бе погълнал само капка-две кръв. Вчера цялата й длан бе подута, но сега имаше само ивица червенина. Отпусна се назад и потръпна, докато напрежението в гърба й бавно се оттичаше.