Джоузеф Лало - Белязана

— В момента има ли някакви съобщения, които пропускам? — попита тя.

— Не съм сигурен. Не мърдай.

Двамата спряха. След като се огледа набързо, за да се убеди, че са все още сами, Лео отметна изцяло качулката. Ушите му потръпнаха леко и той пое бавно и въпросително въздух през ноздрите.

— Няма кой знае какво. Два заека са минали оттук. Леговището им се намира далеч от пътя, в онази посока. Изплашени са до смърт, че може да ги намерим.

— Удивително… — каза Миранда.

— Щом казваш… — отвърна Лео, докато си слагаше отново качулката и двамата продължиха напред.

— Хайде сега. Не смяташ за удивително, че само с едно подушване и помръдване на уши разбираш всичко това?

— Не по-удивително от факта, че ти разбираш диалекта на местните — отговори той. — Това беше още една причина да ти помогна. Веднъж да чуя човек, говорещ нормално.

— Майка ми бе учителка, така че нямах избор. А ти как си се научил да говориш така добре?

— Да говориш човешки език, без езикът ти да е човешки, си е изключително трудна работа. Просто реших, че след като влагам всички тези усилия, би било от полза да се постарая и да говоря коректно . Това важи за всички говорени от мен езици.

— О, владееш други езици? — Миранда едва не се подхлъзна в снега. Двойката сиви линии, оставени от търговска кола, бяха единственото нещо, нарушаващо белотата на снега.

Отговорът на Лео дойде на всички езици, които говореше. Първи бе бавният, цветист диалект на южната империя, Тресор. Тези думи Миранда разбра.

— Славният език на моята родина — изрече той на тресорски.

Последваха странни групи срички, изречени по отчетлив и ясен начин. Миранда напрегна ум, но не можа да ги определи.

— Тресорския разпознах, а втория?

— Просто някакъв език, преподаден ми от човека, който ме научи да се дуелирам. Мога само да предполагам откъде е.

— Говориш съвсем свободно тресорски. Помниш ли нещо от кралството?

— Не особено — отвърна Лео. Подуши въздуха и се обърна за миг към източния хоризонт, преди да извърне качулатата си глава отново към нея.

— Е? — изрече тя с очакване.

— О… образи. По-топло. Много по-топло. Вали сняг само през зимата, а дори и тогава е рядкост. Дърветата се отърсват от листата си през по-студените месеци. Всякакъв вид напаст ти жужи над главата. Имам множество раздразнени спомени от мухи, комари и прочие, влитащи в ушите ми.

Друго… Градовете са по-пръснати. Земите между тях са обсипани с ферми. Големи ферми… с много, много работници — припомни си той, последните му думи издали далечно потиснато чувство.

— Звучи толкова прекрасно. Като рай! — каза Миранда.

— Аз лично съм щастлив, че се отървах. Нося естествен кожух, който не мога да сваля и лятото може да бъде доста непоносимо. Липсва ми единствено ловуването. Ех, какво обилие имаше в тамошните гори. Седмици наред не ядях едно и също.

Въздъхна носталгично, но продължи напред. Миранда огледа суровия пейзаж и се опита да си го представи според неговите думи. Приветливи хълмове, ослепително зелени, наместо бели. Духат топли ветрове, пеперуди прелитат сред туфи диви цветя. Осъзна, че досега очите й не бяха съзирали подобна гледка. Скорошният й сън се доближаваше до описанието — преди да бъде погълнат от мрака. Лео съвсем спокойно можеше да е описал сън, защото бе говорил за място, на което тя никога нямаше да бъде. Можеше и да съществува някъде, ала прекосяването на бойната линия, за да го види, бе все едно да се опитва да достигне звездите, покачена върху табуретка.

— Напомня ми за това, което си представям, когато си мисля за Избраните — каза Миранда.

— Избраните?

— Петимата избрани. Със сигурност си чувал тази история като малък.

— Както вече изтъкнах, повечето от разказаните ми истории целяха да изтъкнат колко лоши са събратята ми.

— Е, значи си пропуснал нещо. Тя е дълга, родителите ми ми я разказваха. Говори се за време в бъдещето, когато войната ще е достигнала своя апогей и самият свят ще е заплашен от унищожение. На този ден, боговете ще сведат поглед към земята и ще обявят, че битките трябва да спрат. Ще се появят петима воини, притежаващи силата да повалят и най-силния враг — и мъдростта да възстановят направените грешки. Всеки разказвач описва петимата различно. Аз си представям петима благородни рицари в сияйна сребърна броня, яхнали бели коне, препускащи през зелена поляна.

— Звучи интересно. Бих искал да я чуя.

Увлекателният разговор продължи около час, преди един от честите Мирандини погледи на изток да попадне на гледката, която бе очаквала с ненавист цял ден. Мелорнският лес, малка горичка, прочуто ловно място. Със сигурност щеше да отговаря на изискванията на Лео, което означаваше, че скоро щяха да се разделят. Миранда внимателно се премести от дясната страна на пътя, далеч от гората. Ако той трябваше да държи очите си върху нея, можеше и да не види гората още няколко минути. Лео само се усмихна.