Джоузеф Лало - Белязана

Най-накрая се мушна под завивките и се протегна, предизвиквайки пропукване от изтощените си стави. Усмихна се, докато полагаше глава върху най-редкия лукс — възглавница. Преди да се унесе, постави лявата ръка над челото си, за да има парената длан достъп до свеж въздух.

В мига, в който затвори очи, Миранда отново се озова в черното поле, отровило съня й миналата нощ. Страх и отчаяние я изпълваха насред паническото търсене за някакъв остатък от светлина. В далечината мътни отблясъци сякаш я приканваха. И тя затича към тях, ала един по един припламващите въглени угаснаха.

Неравности изникнаха върху земята и Миранда се препъна, усещайки мъртвата, студена трева да хруска под дланите й. Без да губи време да се изправя, девойката залази към светлините. Изпитваше някакво смътно усещане, че отклони ли поглед дори и за миг, и последната светлина ще угасне завинаги. Внезапна хладнина под ръката й я сепна — тя машинално обви пръсти около нея. Каквото и да бе открила, то бе вкопано здраво в ледената твърд. Искаше да продължи, но в същото време не искаше да пусне хладния предмет, който бе открила. Дърпаше и се напрягаше, докато най-сетне сведе поглед към намереното.

Макар да усети как последната искрица златно сияние се потапя в чернота, Миранда разбра, че намереното от нея може да го замести. Беше фенер — и в мига, в който очите й попаднаха върху фитила, той оживя. Сред потискащата тъмнина бледият пламък изглеждаше ослепителен. Когато очите й привикнаха, тя ги потърка, за да открие завръщането на познатия свят. Въпросната светлина бяха няколко пакостни лъча, намерили пролука сред тежките завеси. Сънят бе свършил.

Прогонването на съня от клепачите бе само въпрос на секунди. Отърваването от обзелите я емоции и болезненото пулсиране в главата бе съвсем друга работа. Напразно подири леген или нещо подобно, с което да измие поне лицето, но стаята не можеше да се похвали с богата комплектовка. Обезсърчена, Миранда бавно си събра нещата и си завърза ботушите. Убеждавайки се, че си е взела всичко, най-вече оръжието, девойката излезе в коридора, заключвайки вратата зад себе си. Подири единствения си здрав джоб и пусна ключа в него. На път за стълбите поспря пред вратата, която вчера бе видяла Лео да отключва. След един миг колебание продължи, решавайки да го остави да се наспи.

В ранните утринни часове кръчмата изглеждаше по съвсем различен начин. Бледата светлина от облачното небе бе заменила топлото сияние на свещи и лампи. Единственото движение бе танцуването на рояка мухи над недоядената чиния, оставена от недоволен клиент. Тълпата шумни посетители от вчера се бе свела само до един, някакъв мърльо, попрекалил с пивото, решил да използва остатъка от зелевата си гарнитура за възглавница.

Жилав младок стоеше зад бара, вероятно син на кръчмаря. Бе отпуснал стола си на задните му крака и оглеждаше лениво света иззад няколко омазнени къдрици, предлагащи допълнителна защита на очите му извън полузатворените клепки. Миранда се приближи към него, изпълнена с надежда да се сдобие с няколко къса от снощното месо. От опит знаеше, че старото месо обикновено биваше раздавано безплатно. Можеше и да не се отличава с върховни вкусови качества, но беше подхранващо, така че щом стигаше да запълни стомаха й, девойката оставаше доволна.

— Сър? — рече тя.

Никаква реакция.

— Сър? — повтори Миранда.

Размаха ръка пред очите му и бе възнаградена с похъркване. Тя поклати глава. Едно е да се спи на работното място, ала да се научиш да го правиш с отворени очи си е сериозна работа. Бе си заслужил спането, нямаше да го буди. С вече къркорещ стомах, Миранда леко отвори външната врата. Хаплив вятър побърза да запрати няколко снежинки в лицето й. Тя поспря за миг, за да си сложи тежката гугла и да я превърже, позволявайки на вихъра да нахлува през открехнатата врата. След като се приготви, отвори широко.

Въпреки приготовленията, стихията се стовари с все сила връз наметалото й. Някога дрехата не бе отстъпвала по дебелина и топлина на плащовете, носени от болшинството северняци, ала времето и усилената употреба бяха я лишили и от двете достойнства. Спящият кръчмар се размърда неловко, когато студеният вятър стигна и до него. Миранда хвърли поглед назад, внезапно присетила се за нещо, което трябваше да стори. Отиде до тезгяха и извади ключа от джоба си. Съненият гостилничар й хвърли утвърдителен поглед и пак се унесе.

Миранда отново се изправи срещу пълната сила на вятъра. Бледата светлина от облаците се отразяваше от почти непокътнатия сняг. Бавно свикващите й очи се насочиха към забуления сив небосвод, сетне към мрачния хоризонт на близката Рейчис планина на изток. Безцветният пейзаж не спомогна за оправяне на настроението й, а снощното вино се грижеше да не бъде забравено прекалено бързо, оставило мемориална болка в главата й.