Джоузеф Лало - Белязана

— Не че имам нещо против, но ние предпочитаме да го наричаме Северното съглашение — рече тя, осъзнавайки колко злокобно звучи алтернативата.

— Зная — отвърна Лео с лукава усмивка. — Исках да видя как ще реагираш. Освен това сега е мой ред да задам въпрос.

— Давай.

— След като пътуваш толкова често, как изкарваш достатъчно пари, за да оцелееш?

— Парите, с които възнамерявах да си купя вечеря, бяха в кесия, която открих в тялото на мъртвец насред полето, северно оттук — спокойно изрече тя. Тъй като и втората чаша от силното вино бе празна, дори не й хрумна колко странно и ужасно може да е прозвучало това.

— Разбирам… значи обикаляш пустошта в търсене на покойни аристократи или имаш по-практични методи? — запита Лео, повдигайки вежда.

— О, правя каквото мога. Помагам на полето, чистя къщи, такива неща. Каквото и да е, за когото и да е, стига да може да плати. Ако необичайната работа в някое място изчезне, продължавам другаде. Още една причина да не се застоявам. Ами ти? Ти с какво се занимаваш?

— Това е малко по-трудничко за обяснение. Както ти изтъкна, Вечната бран разваля добрите хора — на север и на юг. Просмуква се във всичко, което правят. Битката се е превърнала в спорт и удоволствие. На разни места, особено на север, има арени. Хората се събират там, за да гледат как различни бойци се сражават в името на забавлението.

— Чувала съм за тези места — презрително каза Миранда.

— Е, в тези места си изкарвам прехраната.

— Като пребиваш хората до смърт? — Тя бе шокирана.

— Не, не. Не до смърт. Твърде бързо бихме се оказали без свежи попълнения, ако беше така, тъй като армията предлага същите възможности срещу далеч по-висок престиж. Не, нашите срещи се провеждат до предаване или докато един от бойците не е в състояние да продължи. Когато се бия, нося шлем със забрало, което изцяло покрива лицето ми. Излишно е да казвам, че забрало с муцуна привлича известно внимание, но аз успях да внуша на зрителите, че съм човек, който се преструва на звяр, за да спечели психологическо предимство пред опонентите си.

— Хитро.

— Мразя маската. Тя си е направо намордник. Но ще продължа да я нося, докато ми носи пари. Само преди няколко дни спечелих триседмичен турнир. Заложих добра сума на себе си. Тръгнах си с малко повече от двеста сребърника. Това ще ми стигне за известно време. В крайна сметка гората ми дава храна, вода и дори подслон. Разходите ми са само за дрехи и лечение.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото. Предстоят ми няколко скъпички покупки, но за целта ще трябва да открия по-заможен град — каза Миранда.

— Защо?

— Пазарът на това градче е доста скромен. Нужен ми е град, където има оръжеен магазин или бижутер.

— Бижута? Интересуваш се от бижута? — Лео отново повдигна вежда. — Не изглеждаш като този тип момичета.

— О, не, подобни неща изобщо не ме интересуват. Искам да си купя палатка и кон.

Лео се намръщи и почеса глава.

— Предполагам си наясно, че не можеш да ги закупиш от бижутер или оръжейник?

Миранда се изсмя, затулвайки уста с длан и поклащайки глава.

— Съжалявам. Не бях достатъчно ясна. Имам нещо, което възнамерявам да продам, за да мога да си позволя тези неща.

— Сега разбирам. Какво е то? Май чух нещо да издрънчава точно преди да ти помогна.

— М-да, прав си — рече девойката. Умът й все още бе достатъчно бистър, за да знае, че не бива да показва меча на някого, с когото току-що се е запознала, но той го бе видял да пада. Щеше да е изключително грубо и обидно да го крие. Трябваше да му го покаже.

Тя се надигна и бързо падна обратно в стола. Стаята се въртеше.

— Внимателно, виното е по-силничко, отколкото осъзнаваш — каза Лео, надигайки се да й помогне.

— Със сигурност — отвърна Миранда. Жилка страх пробяга през нея при тревогата, че в чашата може да е имало и нещо друго. Замаяността и страхът се разсеяха след миг. — Надигнах се прекалено рязко.

Миранда внимателно извади меча от импровизираното му скривалище и го положи на масата, разгръщайки одеялото. Очите на Лео се разшириха.

— Прекрасно оръжие! — отбеляза той.

Наведе се и възхитено огледа бляскавата повърхност.

— Отлично закален… чисто острие — рече, изучавайки оръжието с опитните се очи. — Нещо против да го вдигна?

— Не, разбира се.

Той си сложи ръкавиците, преди да докосне елегантния меч, очевидно притеснен да не го зацапа. Сетне го повдигна, внимателно претегляйки тежестта му, плъзна око надолу по острието, наслаждавайки се на качеството.